Билкарка

Лето Господне 1283 бе такова само на думи. Небесата бяха почернели отскръби студ, а облаците се бяха привели над земята сякаш всеки миг ще изсипятНоевия порой. Слънцето бе само далечен спомен, а земята под нозете на богоязливите люде се бе подула като разложен труп в блато. В това лято нямаше нищо Господне освен наказания и изпитания за скитащите по неплодородната земя същества. Студ, глад, болести и мъка терзаеха както хората така и полуделите от глад животни.

Баба Кръстана се бе привела като прекършена трепетлика сред посърналите треви и търсеше билки. В тези тежки години лековете и цяровете бяха от още по-голяма необходимост и дори гладът и нищетата не можеха да спрат появата на нов живот. Изкривените ѝ от годините и студа пръсти чевръсто се промушваха и отскубваха някой и друг стрък, заравяха се като къртици в почвата и измъкваха сочен корен, а понякога попадаха на трупница и нежно покосяваха ствола ѝ с малкото острие.

Старицата бавно и методично обхождаше смълчаната гора спирайки до всеки храст, преглеждайки всяко растение и листо. Когато оскъдната слънчева светлина помръкна като опушено стъкло, тя се отправи към дома си. Никой не искаше да замръква сам в горите, па дори и старата и опитна знахарка прекарала целия си живот между тия дървета и шубраци.

Случаен пътник или животно биха подминали тази схлупена къщурка заровена почти до покрив в земята досущ никнеща гъба. Тежък мъх скриваше отдавна наредените тикли, а сред слоевете пръст и угнили листа, жилави храсти и треви бяха пуснали корените си прикривайки още повече къщурката. Единственото което я издаваше бе малкото коминче от което се носеше пушек. Баба Кръстана го палеше чак на есен, но сега то гореше постоянно, за да пази билките и церовете ѝ от влага и да съхнат по-лесно новите.

Възрастна жена се спря и завъртя глава наляво и дясно, ослушвайки се, а след това досущ диво животно вдигна гърбавия си нос провиснал като бухалов клюн и задуши въздуха. Имаше нещо нередно тук, нечисто, но нито старите ѝ очи виждаха в мрака както преди, нито оглушелите ѝ уши чуваха. Заклатушка се колкото бързо ѝ позволяват кривите крака към къщата, спирайки начесто да се ослуша и подуши въздуха.

Твърде късно тя разбра какво я е тревожило. Деца. Бяха я наобиколили и я гледаха с лакоми очи. Старицата знаеше, че не са тук заради лековете ѝ, нито пък заради оскъдната ѝ храна състояща се от горчиви корени, твърда кладница и дървесен сироп. Бяха дошли до тук за нея, заради провисналото по костите ѝ месо. Никой от селото нямаше да тъжи, че старицата изродила всяко едно от тия деца е умряла. Та в селото отдавна бяха изловили всички кучета, котки, та дори и плъховете.

Старицата направи още няколко несигурни крачки към къщурката си преди децата да ѝ се нахвърлят. Замериха я с камъни карайки я да залитне от болка, а по-големите събрали смелост се приближиха и я заналагаха с прогнили клони. Чу се пукот, и силна болка се разля по тялото ѝ. Нямаше представа дали пукат изтънелите ѝ като на птица кости или пък дърветата с които я налагаха. Опита да се присвие, за да се предпази, но в този момент и по-малките деца ѝ се нахвърлиха стръвно като котило чакали на мърша.

Въпреки болката раздираща тялото ѝ баба Кръстана не загуби самообладание. Не веднъж или два пъти се бе изправяла сред заснежените гори пред побеснели от глад вълци. Малкото ѝ острие се плъзна леко между пръстите ѝ и ловко проряза трепкащите артерии по шиите на най-близките деца. Те отстъпиха неразбиращо назад и скоро бяха избутани назад от подивелите си другари които се нахвърлиха с нова стръв върхо жената довела ги на бял свят.

Старицата потърси опора в масивната врата зад гърба си, но под яростния напор на оскотелите деца, дори тази врата, някога пазеща я от мечки и горски панове, сега изскърца жално и подаде. Старицата политна назад, а щом гърбът ѝ се блъсна в твърдия глинен под, въздухът напусна дробовете ѝ със свистене. Малкото острие излетя нейде в мрака и единственото което ѝ остана бе да запълзи, въпреки пронизващата болката, по-далеч от входа на който се бяха скупчили децата следейки я със светнали очи.

Едно по едно те се запромъкваха в нейния светая светих, окаден от тлеещия огън и потънал в тежките аромати на пресни и сухи билки. С всяко нейно болезнено провлачване назад те настъпваха бавно към нея оголили пожълтелите си зъби. Без предупреждение първото дете ѝ се нахвърли вдигнало ръка с камък, досущ Каин. Старицата протегна ръката си, но детето твърде късно забеляза, че тя не опитва да се предпази, а държи голям и остър нож. Понесено от инерцията, то се стовари върху нея, а острието проряза дълбоко крехките му гърди и изскочи зад него.

Скоро в малката къщичка се превърна в кървава баня. Старицата събираше своя кървав дан отнемайки безмилостно животите чиято радост и мъка бе споделила. Когато най-накрая подаде омазаната си в кръв трепереща ръка навън, за да се изтегли през вратата, старите ѝ очи видяха силуетите на малките деца. До едно бяха умрели, свити като бебета и притиснали немощно ръце към гърлата си.

Бавно старицата извлече телата едно по едно в къщата си. Прониза петите им с дебела игла и прокара груб, но здрав канап през тях. Със свистящи дробове и заслепяваща болка под мелодията на пукащите ѝ кости и стави тя провеси всяко едно от децата така както би провесили билки да се сушат. Обиколи все още потрепващите трупове и преряза от ухо до ухо гърлата им след което се строполи на пода.

Утрото, ако можеше да се нарече тази мъртвешка сивота такова, озари пореден ден на мъки за селяните. По горския път се задаваше някой или нещо. Крещеше и виеше истерично, карайки селяните да стиснат по-силно инструментите които държат и да се огледат притеснено за най-близката секира или сопа. Пред удивените им очи се появи младо момиче, с едва напъпили форми очертани под окървавената бяла риза полепнала по треперещото му тяло. Сред косите ѝ се бяха вплели съчки, листа и сухи цвята, а по уплашеното ѝ лице личаха следи от сълзи прорязали засъхналата кръв.

– Вещица! – извиси треперещия си глас девойката – В гората има зла ВЕЩИЦА! – извика баба Кръстана преди да се свлече сред засмукващата прегръдка на калната земя ѝ да завие жално.