Близалката

Времето лети бързо, когато си се зачел в поредния криминален роман. И точно да разбереш кой е убиеца, телефона ти изпищява и виждаш, че закъсняваш да вземеш детето от детската градина.

Скочих в обувките, наметнах си якето, даже нямах време да си среша косата. Госпожата ме чакаше на вратата. Хващам сина си за ръчичка и тръгваме към вкъщи.

Но… В един момент той се спира, поглежда ме с големите си кафяви очички и си иска близалката, която му обещах сутринта.

О… Не! Близалката! В бързината я забравих. Очите му се навлажняват и знам какво ще последва – рев, силен сърцераздирателен рев.

– Искам си близалката!

По пътя ни няма магазин. Хората се обръщат да ни гледат, той не спира да плаче. Нямам избор. Взимам го на ръце, опитвам се да го успокоя, никакъв шанс. Завиваме по улицата и виждам моето спасение.

Въпреки че всеки ден минаваме от тук, никога не бях влизала в този магазин. Светлината вътре беше слаба, а витрината мръсна и ръждясала. Дори не знаех какво продават, никога не съм виждала някой да влиза там, нито да излиза.

Синът ми продължава да плаче неутешимо, настоявайки за близалка. Нямаше какво да направя освен да вляза.

Вратата изскърца, когато я отворих. Вътре се носеше странен аромат, който не можах да определя. Магазинерът, който ни посрещна изглеждаше стар и с изкривена усмивка. Той се приближи бавно към нас, а в ръцете си държеше купа с разноцветни близалки.

– Избери си момченце – прошепна той със зловещ глас, подавайки му купата.

Малкият протегна ръка, за да си вземе и тогава усетих някакви студени тръпки по гърба си. Сякаш някой протягаше ръка към мен да ме хване. Обля ме чувство на страх и не исках да се обръщам.

Но се обърнах.

Малко красиво момиченце със златни букли надигна глава към мен. Очите му бяха черни, стоеше неподвижно и ме гледаше пронизващо.

С тих, неестествен глас прошепна:

– Здравей, мамо!

Сърцето ми спря за миг. Исках да хвана сина си, но не успях да помръдна. Момиченцето се приближи към мен, а черните му очи сякаш поглъщаха светлината около нас. Тогава се усмихна, разкривайки редица остри, нечовешки зъби.

В този момент усетих нещо да ме тегли назад. Паниката ме обзе и затворих очи. Изкрещях, колкото силно успях.

И когато отново отворих очи бях на улицата. Синът ми държеше близалка в ръце, а на нея беше изписано:

“Ще се върна.”