Бръмбарче и ряпа

Имало едно време една дървена къщичка, намираща се току до потънало в стелещи се мъгли блато, където живеели дядо, баба и внучка. Какво било станало с родителите на момичето, то не знаело – всеки път, когато внучката отворила уста да попита, дядото отвръщал прошарената си глава към притихналите тинести води отвъд двора.

– Не ти трябва да знаеш, чедо – подхващала с тежка въздишка бабата, почуквала момичето по рамото с изкривените си от артрит кокалести пръсти и бързала да ѝ намери работа. – Хайде, ти измети пепелта от огнището, а пък аз ще прекопая ряпата.

Почвата била неплодородна по тия места и единственото, което виреело в двора било черна блатна ряпа. Бабата засявала семето, а след няколко месеца покълвали първо няколко нежни розови стръкчета, които след дни избуявали в дълги и влачещи се тъмночервени, почти черни коси. Ряпата всяка година била само една, но огромна, и я вадели чак когато жабите се оттегляли да зимуват на дъното на блатото, защото освен ряпата, единствената им прехрана била жаби, водни кончета и бръмбари. Бръмбарите бабата посолявала добре и ги нанизвала на плитки от тръстиково влакно, които провесвала от таванските греди над огнището, за да се изсушат и опушат.

Била студена есенна вечер. Небето сякаш се било продънило и цял следобед се изливали ледени порои. Внучката стояла притихнала до огнището и чоплела малко бръмбарче с тънка заострена рибешка костница, която баба ѝ ѝ подарила за рождения ден, за да се учи да ги ниже на влакното. Такова бръмбарче не била виждала досега – с розови, нежни като копринени нишки крачета, снежнобяло коремче и тъмночервен гръб. Намерила го по-рано пред деня в двора, скрито от дъжда между провисналите коси на ряпата, захлупила го бързо с шепи и го пуснала при другите бръмбари в глинения съд, в който ги събирала.

Сега момичето с рязко движение забило острата костица право в коремчето на бръмбара и жълта като гной пихтия се стекла между пръстите ѝ. Тя ги отъркала погнусена в полите на престилката си.

– Утре трябва да извадим ряпата, дядо – рекла с укор бабата, докато разсипвала супа от жабешки главички по купите, – иначе ще изгние. Тази година окъсняхме.

– Остарявам, бабо. Болежките ме мъчат – отвърнал ѝ дядото и примижал, докато поднасял дървената лъжица към устата си. – Ала тая деликатна гозба ще ме подкрепи и утре ще съм укрепнал и силен като младенец.

Сутринта станал дядото, умил лице с две шепи дъждовна вода от дървеното корито пред вратата и право към ряпата.

Събрал сили, хванал я и дръпнал.

– Хоп! – извикал дядото, но ряпата не помръднала.

Дръпнал пак дядото.

– Хоп!

Ряпата отново не помръднала. Краката на дядото почнали да треперят от усилията.

– Пущината да те вземе! – кряснал той ядно. – Бабо, идвай тука да дърпаме ряпата, че не ще да излиза тая дивотия!

Спуснала се баба, дядото захваща, дърпат и опъват, ряпата се не поклащаха.

Бабата се цъкли, костеливи пръсти кърши, вряска към вратата:

– Идвай, мари внучке! Ряпата ще вадим!

Внучката притичва, с две ръце се хваща, дърпат и опъват…

Изведнъж земята под краката им започнала да се гърчи и нагъва. С оглушаващ тътен пръстта се надигнала и от нея заизкачали тъмночервени, почти черни пипала, с остри като ками шипове накрая, които промушкали телата на бабата, дядото и внучката. Първо промушкали ходилата, след това прасците, дланите, после достигнали до очите – остриетата се забили право в очните им ябълки, мушкали лицата им, но внимателно, за да не засегнат някой важен орган, задниците им също. Накрая шиповете разпорили коремите им и хлъзгавите карантии се провесили от кървавите дупки. И така тримата умирали с дни, бавно и в

в агония, без дори някой да намери останките им някога и да разкаже историята им, защото никой не ходил по тия прокълнати блатни земи, и дори аз не зная как достигна до мен тази приказка.

Дали е възможно нощем да чувам виковете им?