Цъфтеж

На необитаем екзотичен остров растяха непознати на учените цветя. Стъблата им гордо се извисяваха цял човешки ръст. Листата им – дълги един лакът, яркозелени, гладки и сочни. С цветове големи като кошница, изпълнени с разноцветни и пъстри венчелистчета. А сред тях – нежни и ярки плодници и тичинки, сякаш подредени старателно от умела цветарка за някоя изложба по икебана.

Пръскаха красота и омайни аромати и не се интересуваха, че няма кой да им се радва. На този тайнствен остров нямаше животни, хора, дори и насекоми. Само растения. И беше вечна пролет. А когато вятърът поемаше и последното уморено от гордостта си венчелистче, погалваше разперените парашути на семената вътре в чашката на растението. Наслаждаваше им се и им разказваше за най-хубавите поляни на острова. И после духваше внимателно.

***

Семето отвори парашута си и полетя. Тъкмо да се приземи, вулканът на острова кихна и вятърът, подплашен, се скри зад облаците. Не забеляза как отнесе със себе си и мъника, преди да е успял да кацне на мечтаната поляна.

Другите ветрове, обикалящи земята, обрулиха пухкавия чадър-парашут на семето и го понесоха със себе си – през океани и морета, острови и континенти, планини и полета. Докато прелиташе през огромен начумерен сив облак, надвиснал над една гора, пресветна светкавица. Изтрещя и водна капка го погълна и понесе надолу. Капките не са като семената – животът им е около минута. Бързат да се върнат в някоя река или езеро. Прелетя през короните на дърветата и тупна в мократа трева.

За да не го отвее пак, побърза да пусне корен и зачака утрото. Още щом първите слънчеви лъчи го погалиха, покара и разпери първия си лист, за да се нахрани със светлина. Огледа странния свят, в който беше попаднало. Пълен със звуци и миризми, различни от неговия остров. И странни растения – ходещи на четири „стъбла“, бръмчащи с прозрачни или черни лъскави „листа“, пълзящи по земята, без да я пробиват, други ровеха отдолу и гъделичкаха неговия корен в почвата. Нарече ги „съществата“. До обяд разпери втора двойка листа, по-големи от първите.

Тогава едно от съществата го забеляза и се доближи. Растението все още нямаше цвят, с който да зарадва тукашните, но помаха с листата си в поздрав. Еленът – да, писателите знаят имената на странните твари в горите – се наведе и отхапа всичко до основата му. Непознато усещане премина от мястото, където зъбите на животното прерязаха стъблото, чак до върха на корена му. Потрепери. Капка от прозрачния му сок покри раната. Потръпна пак и се сви в почвата.

Трябва да потърси ново място, за да поникне. Далече от този звяр. Напъна сили и промуши корена си между два храста с къпини. Тук ще е на сигурно – нищо, че светлината е по-малко. И тогава изведнъж земята стана твърда. Водата също, и покри с бяла пелена къпините пазителки, поляната, гората, всичко. Растението заспа. Спа през цялата зима, чак докато пролетното слънце разтопи снега и топлата влага върна живота в корените му. Още преди къпините да са се разлистили, стъблото му се извиси над тях.

– Грух. Грух.

Болка преряза корените, когато ненаситната паст на дивото прасе ги задъвка с мляскане и пръхтене. Копитата стъпкаха стъблото и листата, оставяйки кална яма след себе си. Оцеля само едно парче корен, опазен дълбоко под къпинака. Събра сили и пусна разклонения във всички посоки. Поникваше тук – отхапваха го грубо. Поникваше там – газеха го. А как искаше да им се покаже, да ги омае с красотата и аромата си. Да видят колко е красиво. Тогава може би щяха да са добри. Но не – корените му проникнаха дълбоко във всички кътчета на гората, но навсякъде, щом се покажеше, го мачкаха, дъвчеха и тъпчеха.

Докато намери твърдата почва, посипана с чакъл, там, където дърветата бяха загубили стъблата си, но няколко от тукашните растения вече бяха разлистили венчелистчета. Съществата не припарваха на това място. И слънцето огряваше лъскавите камъчета повече от достатъчно. Оставено на спокойствие само за няколко седмици, разцъфна.

– Гледай, гледай я какво цвете.

– Ти си женен, аз ще го взема за дъщерята на кмета!

Две същества, различни от досегашните, го доближиха. Излъчваха щастие – заради него. Него! Разпери цвета си и пусна от най-хубавия си аромат.

– Леле, как мирише само. – Грубите ръце на дърваря обхванаха цвета и носът му се отърка в него.

Растението потръпна от щастие и удоволствие. Най-накрая да го оценят. Тогава мъжът замахна с брадвата си и го клъцна по средата. Взели най-ценното му, се отдалечиха. Сладки сълзи потекоха по прерязаното. Налазиха го мравки и загризаха лакомо.

Неблагодарници!

Корените му, вече дебели колкото човешка ръка, се сгърчиха и напукаха почвата чак до къпините.

Запробива земята под горската пътека в посоката на отдалечаващите се мъже. Проследи ги чак до селото. Първо ще порасне голямо. Със шипове като на къпините, с по-жилави стъбла, с цвят на високо, за да му се радват отдалече. Ще им покаже. Ще го оценят. Не пропусна нито една от подобните на гъби кухини, в които тези същества живееха. Корените му пробиха твърдата почва под всяка къща.

На сутринта в селото настана паника. Непознат на хората бурен беше обрасъл само за една нощ по стените на всички къщи в селото. Дърварите го сякоха, жените го скубеха и горяха, децата трупаха на кладата в центъра, която цяла седмица поглъщаше жадно нашественика.

„Няма така да стане“ – Растението остави хората да мислят, че са победили. Беше видяло техните семена. Промъкна се следващата нощ във всяка детска стая на селото. Под леглата на децата, в мрака, корените му се промъкваха и шепнеха:

„Помогнете ми да цъфна…“

На сутринта родителите се разтичаха уплашени. Децата бяха изчезнали. Намериха ги на мястото на кладата – мълчаливи, хванати за ръце в кръг. Ушите им се бяха превърнали в цветя – големи и пъстри. А в центъра на кръга – растение с огромни бодливи листа и бял цвят, чиито венчелистчета трепереха на утринния вятър.

Чули воплите и стоновете на родителите си, децата завъртяха глави към шумотевицата. Очите им се отвориха – яркозелени, без ирис и зеници и вдигнаха показалци на устните си:

„Шшшшт… цъфтим!“