Чаеното парти

– Лили, миличка! – провикна се Кейт от кухнята докато затваряше телефона. Не дочака отговор, а направо тръгна към детската стая. Докато минаваше през коридора тя мислено се поздрави, че бе успяла да изчисти и подреди днес.

– Миличка – повтори с нежен глас Кейт и се подаде през открехнатата врата. Лили бе седнала върху розовия мек килим. Около нея бяха наредени любимите ѝ играчки.

– Да, мамо? – извърна се очакващо към нея Лили.

– Татко ти се обади. Ще се прибере за обяд.

Очите на малкото момиченце грейнаха при тези думи.

– Значи може да гледаме заедно Елза? – очите ѝ се разшириха умолително. Бе научила този номер от котакът в Шрек когато бе само на четири.

– Ще доведе гост – започна Кейт, но щом видя как детското личице посърва побърза да добави – Но съм сигурна, че след това ще гледаме Замръзналото кралство заедно.

– И ще пеем?

– И ще пеем – засмя се Кейт предавайки се пред погледа ѝ. Но първо трябва да отида до магазина.

– Добре, мамо – отвърна Лили и се пресегна да налее чай в малките пластмасови чашки.

– Лили – повиши леко глас Кейт. Няма да съм тук за малко. Нали помниш правилата? – изгледа я изпитателно тя.

– Да не отварям вратата – зарецитира момиченцето. Да не си играя с огън.

– А ако се уплашиш от нещо, моят телефон е на бързо набиране на едно. На татко е на две.

– Вече съм голяма – нацупи се малката. Не ме е страх от нищо.

Кейт се наведе и я прегърна. Пръстите ѝ помилваха русата главица. Не искаше да си признае, но малкото ѝ момиченце вече говореше и се държеше като голяма, а бе само на шест. Сякаш до вчера я бе държала в прегръдките си и ѝ бе пяла песните на АВВА.

– Мамо, стига си ме гушката – възпротиви се Лили. Излагаш ме пред приятелите ми.

– Извинявай, миличко – усмихна се горчиво Кейт.

– Мамо? – малките детски очички се извъртяха лукаво към нея пронизвайки я в сърцето. Ще вземеш ли Помбер? Мечо и аз много ги харесваме. Той се смее на малките жълти мечета – важно уточни Лили.

– Само един пакет и то след като си изядеш обяда – твърдо заяви майка ѝ.

– Добре. Може да тръгваш вече.

– Ще се върна бързо – повтори Кейт излизайки от стаята.

Спря се на вратата. Едва се въздържа да не се върне и да я прегърне отново. Лили вече се бе потопила в играта си раздавайки чашките с чай на плюшените животинки. Кейт я погледа още малко и забързано тръгна към входната врата. Провери два пъти дали си е взела телефона и портмонето. От там мислите ѝ се прехвърлиха към списъка за покупки към който добави и пакет Помбер. Вратата се хлопна след като излезе, а резетата изщракаха успокоително по местата си.

– Тръгна си – прошепна Лили в празната детска.

Никой не ѝ отговори. Лъвчо, Зайо, Бухльо и Мечо я гледаха с лъскавите си мънистени очички. Лили се нацупи. Тя грабна плюшеното мече и заедно с него изтича до прозореца. Повдигна го внимателно, за да може и то да погледне през прозореца.

– Ето, виждаш ли. Тъкмо излезе на улицата!

Мечо не ѝ отговори.

Лили внимателно го върна на мястото му и се зае да събира сервиза за чай. Нямаше много време преди майка ѝ да се върне. Някой друг път щеше да се преструва на принцеса. Сега я чакаше много по-важна задача. Да се справи с Мими.

Наведе се и подхвана пухкавия розов килим. Тежеше много и в началото бе трудно да го избута. Все пак се справи, нали вече беше голяма. Под килима се показа дървения под. Татко ѝ много се гордееше с него. Беше го донесъл от някаква къща чак от Бирмингам. Сега върху тъмните дъски изпъкваше голям пентаграм. Лили пък се гордееше с него. Бе го нарисувала с любимия си син тебешир. Беше се упражнявала много, за да го направи точно както иска Бухльо.

Изтича до килера. Наложи ѝ се да се върне за стол. Украсата за Коледа бе на горния рафт, а тя все още не го достигаше. Порови в кашона и се засмя когато откри свещите. Не бяха истински. Имаха батерии, но пък светеха. От далеч не можеше да кажеш, че не са истински.

Включи свещите и ги подреди внимателно в края на петте ъгъла. Премести четирите плюшени играчки по новите им места. Измъкна от кутията с играчки една оловна чаша. По съвет на Мечо я бе измолила от татко си. Не знаеше защо ѝ трябва, но Мечо бе настоял. Оставаше само да вземе нож и да довлече Мими.

Мразеше тази кукла. Още откакто я получи за Коледа. Знаеше, че е от мама и татко, а не от дядо Коледа. Все пак Лъвчо я бе подучил да я поиска. И тя, глупачката, бе говорила само за проклетата кукла на родителите си. Лили не харесваше големите копчета зашити върху лицето на куклата. Те сякаш виждаха всичко. А най-гадна бе усмивката ѝ, сякаш знаеше всичко. За това и Лили не си играеше с нея.

– Мими, къде си? – едвам сдържа смеха си момиченцето докато се прокрадваше към рафта с играчки където бе оставило куклата. За нейна изненада куклата не беше на мястото си.

Нещо я ухапа по крака. Понечи да се обърне, но я заболя силно петата и тя политна към пода. Тупна глухо в мекия килим. Някой я дръпна за косата. Замахна да отблъсне натрапника, но друг сграбчи ръката ѝ. Лили опита да се бори, но се намери прикована към земята. Завъртя уплашено глава докато очите ѝ се пълнеха със сълзи. Мечо, Лъвчо, Бухльо и Зайо я бяха уловили. Малките им плюшени лапички бяха изненадващо силни.

Някой задърпа косата ѝ. Очите ѝ се разшириха от ужас когато откриха Мими. В малките ѝ ръчички, русата косица на момиченцето изглеждаше като корабно въже. Куклата задърпа отново, а останалите плюшени играчки ѝ помогнаха пренасяйки детето в пентаграма. Лили извика повече от уплаха отколкото от болка. Не усещаше болка, все още.

– Нека започнем литургията – изпълни с боботещия си глас стаята Мечо.