Чиновници

Мъжът бе на средна възраст с оредяваща прошарена коса покрай слепоочията, което придаваше леко издължен вид на лицето му. Въпреки фалшивата усмивка която сякаш някой бе избрал по каталог и след това залепил на лицето му, очите му гледаха унило, лишени от блясъка си. Стойката му бе стегната като на оловен войник, сякаш постоянно бе в очакване на внезапна проверка. От време на време раменете му увисваха и той се прегърбваше леко, но сякаш някаква скрита пружина прещракваше и след миг гърбът му се стягаше и изправяше сякаш го бяха колосали заедно с бялата му риза.

Ако някой от десетките души между които сновеше мъжа отделеше време да задържи погледа си малко по-дълго върху лицето му щеше да го определи като симпатично. В никакъв случай не биха решили, че е красавец или пък грозен, но някъде там, в онази оплетена амалгама между тези две думи. Може би дори някоя дама би се осмелила да го заговори, ако той си позволеше да поспре покрай нея и тя срещне погледа му, но това така и не се случи.

Мъжът енергично крачеше между запълнените с клиенти столове в чакалнята, промушваше се ловко по тесните пътечки между бюрата отрупани с документация и приведени над тях като гарвани чиновници и прехвърляше неуморно, досущ като мравка, купища с формуляри, бележки и нареждания. Обхождаше тези пътеки неуморно и мълчаливо, а когато му се случеше да отвори уста, думите му бяха отбрани и тихи.

Той вършеше това от дълго време. Всеки ден от девет до пет, без да се оплаква, без да иска или получава повишения или поощрително потупване по рамото. Промъкваше се между хората и докато банката крадеше времето и парите им, той отмъкваше нещо далеч по-ценно – техните щастливи мигове, а в замяна им оставяше празнота която се разпростираше по вените и нервите им като катраненочерна отрова и бавно, но сигурно угасяше искриците с които блестяха очите им.

Щастливите мигове на хората го отвращаваха и изкривяваха лицето в погнуса, но той бе търпелив и последователен. Бавно засяваше мрачното семе в хората, грижеше се да расте, а когато натежеше като кървав грозд той лакомо обираше реколтата си отнемайки и последната искрица надежда, за да се насити с вкусът на отчаянието и огорчението. Човешката болка бе като рядък и ценен деликатес, същинска амброзия която го поддържаше жив и му осигуряваше достатъчно сили, за да продължи да снове ден подир ден из все по-мрачните и унили хорски лица.