Чиракът на магьосника

Събра длани пред гърдите си и затвори очи. Вечерният бриз рошеше косата му, носейки крясъците на чайките. Пое си дълбоко дъх няколко пъти за да се съсредоточи и усети онзи особен гъдел на магията някъде в задната част на главата си.

– Ааа! Не може ли по-бързичко? – избоботи глас над него.

Младият магьосник отвори едно око и вдигна глава за да срещне объркания поглед на капитана, който стоеше подпрян на перилата на носа на кораба.

– Сега, сега. Разсейвате ме, господин капитан!

– Господин капитан! – изхили се мъжът и сръга с лакът лоцмана, който стискаше едно разпятие и не спираше да ниже молитви и да се кръсти.

Магьосникът отново затвори очи, събра ръце пред себе си и повтори дихателното упражнение за съсредоточаване. Когато му стана неудобно да продължава да стои така, опря ръце в корпуса на кораба.

Прокашля се.

Притесни се.

Помнеше ли точните думи на заклинанието? Имаше някаква салата в него, май също рижа котка, железни пръстени, пера…

Въздъхна. Прокашля се отново. Притисна по-плътно длани към корпуса и промърмори думите.

Магията го оскуба зверски. Обърна го отвътре-навън, после наобратно. Корпусът на кораба се тресеше под дланите му заедно със земята под краката му. Последва оглушителен трясък.

Малко му се зави свят, но корабът и земята спряха да се тресат.

Отвори предпазливо първо едното, после другото си око. Долната му челюст висна, забравила, че е закачена за горната.

От планински склон се подаваше само малка част от носа на кораба.

– Мамка му! – промърмори младият магьосник, осъзнавайки, че да телепортираш цял кораб не е като да телепортираш само себе си.