Да бъдеш принцеса

Дойката приключи със следобедното четене и погледна към принцеса Лиора, която беше застинала с вперен поглед през прозореца.

– Добре ли сте?

– Дойке – Обърна се към нея малката инфанта, с достолепие, което не се връзваше с повечето осемгодишни – тези принцеси наистина ли са преживели всичко това?

– За съжаление всичко е истина, милейди. Когато навършите десет години ще можете със свитата си да посетите замъците им и да видите с очите си доказателствата за техните истории.

Лиора стисна устни в дълбок размисъл и после тръсна глава.

– Това е просто ужасно, дойке. Не мога да си представя да спя сто години или да ме държат в кула, увързана в собствените си коси. Снежанка е била мъртва, била е в ковчег… Кой принц изобщо би ме целунал, ако съм в ковчег? А тази Бел… НЕ бих целунала чудовище! Никога!.

Но техните истории са завършили красиво, те са управлявали дълго и щастливо…

– Дали? – изказа съмнения инфантата – Такива неща се отразяват, оставят лоши спомени. Все още ми причернява припомняйки си за ездата с принца на Колдаре, който така шибна коня ми, че се наложи ловците на баща му да ни преследват през половината кралство, докато някой не успя да ни настигне и ме издърпа от побеснялото животно. Дни наред ръцете ми не можеха да се отпуснат от стискането на юздите.

– Разбирам ви, милейди, но си мисля, че тези принцеси са били силни и благородни и са забравили своите неволи.

– Тогава те са глупачки – тропна с крак инфантата и това накара дойката да затисне уста с ръка и да помоли да напусне библиотеката.

Лиора остана вбесена на тази реакция и обмисли всички тези истории, в които принцесите чакаха да бъдат спасени. Тя нямаше намерение да бъде спасявана, защото си обеща, че никога не би оставила бедите да я застигнат.

Лиора растеше умна, будна, справяща се еднакво добре със заниманията и на знатните дами и с тези на младите момчета. Тайно тя кладеше огън с ратаите, подковаваше коне с конярите, плетеше въжета и остреше ножове, плуваше в дълбокото и ловуваше в горите; правешебвсичко, за да се превърне в независим човек и опасен противник. Желанието ѝ за това се засили след обещаното пътуване из замъците на своите предшественички. Щом времето за женитба настъпи , Лиора беше готова за всичко.

Принцовете не намерили в нея каквото търсят. Изумил ги стъкления ѝ преценяващ поглед, напомнящ дебнещ хищник. Движенията на Лиора били елегантни, но мускулите на ръцете ѝ ги карали да потръпват. Не им се виждало нито редно, нито красиво. А когато тя решила да се включи в техните игри, в които те мерили своите сила, бързина и издръжливост, повечето направо си тръгнали. Разнесла се мълвата за нея, но тя така се променяла, докато пътувала от уста на уста, че до по-далечните кралства стигнала като история за недостижимата принцеса Лиора. За принцовете станало въпрос на престиж да се опитат да я впечатлят. Само година по-късно те се завърнали и били готови да се състезват за сърцето на принцесата, в битки със самата нея.

Лиора ги приела с хладна усмивка, но хищна готовност. Никой не избирал нея, тя щяла да направи своя избор. На бала за своя осемнадесет рожден ден обявила, че ще се изправи срещу всеки претендент за ръката ѝ в три изпитания. За всички успели да ги приминат следвал втори кръг на проверка. Нямало да участват слуги и секунданти, само един принц и тя.

Един юначага, се осмелил да изяви желание да е пръв в битката за сърцето ѝ и тя приела. На следващия ден двамата били в северната кула на замъка – мрачна, мразовита и блъскаща се с постоянния вятър.

– Трябва да излезеш на покрива и да закачиш знамето на върха на кулата – обявила тя първото предизвикателство и уточнила, че самата тя ще трябва да иде да вземе знамето и да се върне.

Долу се събрали зяпачи, когато видели принца да се показва от единия прозорец на кулата и да се набира към покрива. С много залитания и не без проблеми той успял да закачи знамето, но връщането било по-трудно. Вятарът и това че не виждал къде стъпва правели задачата не само трудна, но и опасна.

– Хайде принце – Лиора го приканвала да достигне прозореца и въпреки, че всичко изглеждало като подкрепа от нейна страна, не било изобщо вярно. Щом краката на младежа се показали и той започнал да опипва с тях за перваза, тя взела меча на нещастника и със сила забила дръжката в корема му. Това било толкова неочаквано за него, че той полетял право към зяпачите, където черепът му се разцепил като зряла диня. Никой не видял нищо друго, освен нещастен случай.

Минали два-три дни преди друг принц да се осмели да предизвика себе си в битка за сърцето на Лиора. За съжаление водите на водопада го отнесли и изпочупили костите му. Следващите няколко също загинали – един по време на лов, попаднал във вълчи капан; друг бил задушен, опитващ се да премине през тесни скални галерии; ттети бил намушкан на собственото си копие, опитвайки се да догони и уцели елен и още и още кървави развръзки.

Лиора не намерила своя принц. Желаещите измирали и скоро спрели да се явяват такива. Смятали, че принцесата е прокълната, но само дойката ѝ виждала истината. Малкото ѝ момиче се беше превърнало в закоравял убиец, на който кръвта и мъченията доставяха истинска наслада. Лиора щеше да стане ужасен владетел и тя не искаше да ѝ го позволи.Планира да я отрови.

В решителния час дойката сервира две чаши плодов сок на Лиора и на себе си, предлагайки ѝ да се разхладят в горещия следобед. Лиора остави ветрилото и взе чашата поглеждайки застаряващата жена с усмивка. Видя я как се е зачервила и се поти и я попита дали се чувства добре.

– Да, да. От жегата е. Нека пием – и тя изпразни чашата си на един дъх. За неин ужас Лиора я наблюдаваше, но не отпиваше.

– Не сте ли жадна, милейди?

Лиора се изправи и тръгна към нея.

– Аз не, но ти явно имаш нужда. Вземи, пий!

– Не, не бих могла. Не ме карайте.

– Ще ме обидиш дойке, изпий я.

Жената опита още неколкократно да се измъкне с мили думи и безмислени обяснения, които накараха подозренията на Лиора да се засилят. Тя се ядоса и събори дойката на земята. Затисна носа ѝ и щом тя отвори уста за въздух, изля отровения сок в гърлото ѝ. Не след дълго пяна започна да излиза от устата на жената и тя успя само да прошепне:

– Чудовище!

– Когато принудиш един човек да живее в роля на жертва, рискуваш да създадеш чудовище. Но чудовището никога не е родено такова – то е създадено от страх, от приказките и от очакването, че ще бъде принудено да прави нещо против волята си. Не и аз.