Даровете на вещицата

Живяли някога мъж и жена, които дълго време не можели да имат дете. Когато вече се били отказали от своята мечта, съдбата ги дарила най-неочаквано със син. Щастливите родители дни и нощи бдели над него и не давали да падне и косъм от главата му. Детето растяло и се превърнало в снажен момък, сръчен, работлив и смел.

Друго нещастие обаче сполетяло семейството. Щом момчето навършило петнайсет години, допреди това плодородната им градина, не можела да изхрани никаква реколта. Майката, бащата и синът упорито се трудели всяка пролет – сеели, плевели, торели, поливали с вода от пълноводния кладенец, но щом растенията започвали да дават плодове, те мигом се превръщали в черни и изгнили.

Нямало реколта и настанали гладни години, защото семейството нямало пари и да си купи от другаде. Не след дълго родителите на момчето се поболели, защото давали всичката оскъдна храна на сина си.

Момъкът страдал като гледал така възрастните си родители и проклинал себе си, че е дошъл на този свят. Черните мисли отровили душата му и една вечер той напълнил един чувал с камъни, привързал го към кръста си и се хвърлил в дълбокия кладенец.

Започнал бързо да потъва към дъното на кладенеца, ала не се давел. Колкото по-надолу се спускал, все по-черна ставала водата. Накрая краката му ударили дъното, но то му се сторило меко като пухкав килим. Момъкът развързал чувала с камъните, натиснал малко с краката си, дъното поддало и той изплувал, поемайки жадно въздух. Отново се намирал в кладенец, но щом се покатерил по стените му и излязъл, видял, че се намира в друга земя. Възпреки че всичко било обвито в здрач, момъкът успял да различи къщи, досущ като в родното му село, но стените им били напукани, покривите се разпадали, а градините били безплодни, с черна напукана земя.

Озърнало се момчето и видяло една баба, която перяла дрехи на една чешма. От нея обаче течала катранено черна вода. Бабата тъкмо изливала сапунената вода от едно корито и потапяла дрехите в друго с кристално чиста вода, за да ги изплакне.

– Бабо, откъде е тая бистра вода? – попитало момчето, което било много жадно.

– От сълзите на дъщерите ми, чедо – отговорила тъжно бабата. – Ама ей тука имам малко в една чашка. На, напий се.

Момъкът отпил от солените сълзи, но чудно, те го напили като сладка кладенчова вода. Разпитал той бабата защо по тъмно пере, как така от чешмата тече черна вода и защо толкова много плачат дъщерите й. Тя му разказала, че виновна за всичко това е вещицата, която живеела в близката къща. Била толкова зла, че била прокудена и от горната, и от долната земя. Хората, дето живеели тук, всички били поискали нещо от злата жена, но не й се отплатили, затова като наказание, тя ги обричала да обитават тая пуста земя. Тук винаги царял здрач и слънце никога не се показвало, водите били отровени и негодни за пиене и поливане. Вещицата им давала храна и чиста вода, колкото да оцеляват, но само ако работели за нея. Всяка пролет вещицата пращала змей, който прелъстявал дъщерите на бабата и когато родели, тя взимала децата им и приготвяла от тях отвари, за да се поддържа жива и млада. Затова те постоянно плачели и сбирали сълзите си.

Натъжил се момъкът от историята на бабата, но и съзрял възможност в думите й. Намерил вещицата и я помолил да излекува родителите му и да направи земите им отново плодородни.

– А ти какво ще ми дадеш в замяна? – подсмихнала се вещицата и прокарала дългия си нокът по румените бузи на момъка.

– Имам само младостта и силата си – отвърнало момчето.

Вещицата поискала в замяна пет години да й служи, да намира съставките за сложните й отвари, които се криели, както на горната, така и на долната земя. За да е сигурна обаче, че няма да се влюби в някоя девойка и да избяга с нея, вещицата го омагьосала никоя жена да няма очи за него.

Пет години момъкът яхвал черния овен, който живеел в една дълбока пещера, за да отиде на долния свят или се покачвал на крилете на орела, който гнездял на най-високия връх, за да се изкачи на горния. Носил на вещицата зъби от отровни змии, рога на благородни елени, пера от крилете на хала, кожа от таласъми, първата кръв на девойки, очи на триглави змейове, люспи от опашките на русалки, коси от самодиви и още много други чудни неща. Често се връщал покрит с рани, които вещицата лекувала с отварите си, но скоро цялото му тяло се покрило с белези.

Изминали петте години и младият мъж вече свободен от вещицата, тръгнал по широкия свят да си намери девойка и да се задоми. Никое момиче обаче не харесвало белязаното му лице, всички страняли от него и внимавали да не го гледат в очите и да не го заговарят.

Нямало какво друго да стори младият мъж и отново отишъл при вещицата и я помолил да му направи девойка – хубава, добра и вярна. Тя харесвала работата му и поискала от него още пет години служба. Съгласил се момъкът и нови пет години дирил чудовища и твари, тялото му се покривало с нови рани и само надеждата за две невиждани очи го крепяла. Когато изминало отреденото време, вещицата извикала момъка при себе си и му рекла:

– Вземи този орех, щом го счупиш, от него ще излезе твоята красива девойка. Но с нея ще можеш да живееш само в долната земя, затова внимавай да не счупиш ореха на горната.

Тръгнал си момъкът окрилен и нетърпелив за новия си живот. Тъй като вече щял да заживее на долната земя, за последен път се покачил на крилете на орела, за да си вземе сбогом с родителите си.

Щом стигнал до дома си, момъкът се зарадвал, че изглежда точно като от детството му – отрупани с плод градини, животни в оборите, а родителите му обядвали на двора. Как плакала майка му като го видяла за пръв път от десет години, в които го смятала за умрял. Разказал им той приключенията си, а майката тъжно навела поглед.

– Прескъпо взима тази зла жена, сине. Аз ли няма да знам? Сама сключих с нея сделка – поисках чедо, а в замяна трябваше да й давам най-хубавите плодове и зеленчуци и най-силните животни. Но с баща ти решихме теб да храним с тях, пък каквото ще да става. Затова на петнайстата ти година, тя отрови водата от кладенеца и ни отне най-скъпото – теб. Дано си щастлив с дара, който ти е дала.

Прегърнали се за последен път, но не щеш ли орехът се изплъзнал от джоба на момъка и се счупил в плочника. От него мигом се появила девойка, приказно красива, с руси коси, тънка снага и бели сватбени дрехи. С първия дъх, който поела, всички растения и дървета изсъхнали, с втория – всички животни погинали. Третият дъх на девойката убил всички хора, освен жениха й.

Момъкът хванал ръката й и я целунал, врекъл й се. Погребал родителите си в мъртвата земя.

На младото семейство му предстояло да насели отново цялата земя с децата си.