Децата на тиквата

– Вие сте убили майка ни – каза момчето. – Обезобразили сте я и сте я изкормили. И това не е било достатъчно. Вие сте изпекли семето ѝ и сте го изяли пред очите ѝ. След това сте я закачили на входната врата, още жива, и сте запалили свещ в празния ѝ стомах. На следващия ден сте дали трупа ѝ на прасето.

Иван Петров току-що се беше прибрал от работа, гладен и уморен. Пиеше вино и пушеше, когато на вратата се почука.

Децата бяха две. Изглеждаха около десетгодишни и се държаха за ръце. Роклята едва покриваше калните крачета на момичето, твърде къса и широка за слабото ѝ тяло, и Иван неволно потрепери, виждайки, че децата са боси. Въпреки че беше началото на ноември и все още имаше слънчеви дни, привечер над селото се спускаше вледеняваща мъгла и Иван от седмица палеше камината. Момчето носеше омалели панталони и риза с къс ръкав. Косите и на двамата бяха сплъстени от засъхнала кал.

– Вие сте убили майка ни – повтори момчето.

Иван отвори уста, не намери какво да отговори, и пак я затвори. Децата пристъпиха към него.

– Чакайте! Това шега ли е? – най-накрая успя да каже Иван. – Вижте, не ви познавам, нито познавам майка ви. Ако сте се загубили, най-добре да звъннем в полицията.

– Това е само между вас и нас. Око за око, зъб за зъб. Поставете се на наше място, господине, ако някой беше измъчвал и убил вашата майка, вие как бихте постъпили? – обясни търпеливо момичето. Протегна към него ръката, която досега държеше скрита зад гърба си.

– С прасето вече си разчистихме сметките – връзка хлъзгави черва шльопна в краката му – и сега е ваш ред. – Момичето облиза пръстите си.

Иван се отдръпна и трясна вратата.

Врътна ключа и сложи веригата. Задъхваше се. Прокле глупостта си, че не послуша приятелите си и все отлагаше да вземе куче. Надникна крадешком през прозореца в кухнята. Лицата на децата бяха на метър от него. Мъртвешко-оранжевите вени изпъкваха по бледата кожа. Момчето вдигна пръст и го прекара през гърлото си. Момичето размахваше широк кухненски нож. Иван отскочи. Къде е оставил телефона? Последно говори с братовчед си… на креслото в дневната. Втурна се натам. Изведнъж осветлението угасна, Иван се препъна и падна тежко на пода. Залази пипнешком в тъмнината. Трескаво заопипва креслото. Намери телефона и избухна в истеричен смях. И какво щеше да каже на полицията? Две деца искат да ме убият, защото съм направил от майка им Хелоуин декорация!? Щяха да го бъзикат до края на дните му. Чу трясък на счупено стъкло от кухнята, последван от приглушени стъпки.

– Господине? Къде сте? – пропя детски глас. Топли струйки намокриха крачолите му.

– Номер или лакомство? Господине?