Демоните на сътворението

Докато пушеше на терасата в снежната януарска вечер, Антон осъзна, че отново е време за Ритуала.

Постоя няколко секунди така, замислен, загледан в елегантния танц на снежинките отвън, сякаш ако успееше да се разсее с нещо друго, Ритуалът щеше отново да потъне в дълбините на подсъзнанието му. Сетне въздъхна, дръпна за последен път от цигарата, изгаси я в пепелника и влезе вътре, затваряйки вратата на терасата зад себе си.

Апартаментът му беше тесен и огромното бюро сякаш го заемаше целия. Беше го купил преди няколко години, представяйки си как ще прекарва дълги часове в писане, но откакто го получи, така и не бе написал нито дума. Нещо си бе отишло от него – може би завинаги.

Той внимателно си наля чаша уиски и седна на бюрото. Напитката опари напуканите му от студа и пушенето устни. Нещо за пиене – първа част от Ритуала.

Втора стъпка – Антон отвори нов празен документ на лаптопа си. Искаше му се думите да започнат, както някога, да се изливат от него, но вместо това се взря в мигащия курсор на мишката. Поклати глава и си пусна плейлиста, който бе слушал отново и отново, докато навремето пишеше романа си “Демоните на сътворението” и си спомни как тогава думите идваха сами, преди дори да е приключил с целия Ритуал. Изненадващо за всички – дори и за самият Антон – за няколко седмици книгата се нареди сред най-продаваните български романи. Изглеждаше, сякаш всичко бе предначертано – и всички очакваха продължението.

И точно тогава нещо в него се бе пречупило.

Думите вече не идваха. Не, не просто не идваха – струваха му се далечни, чужди. Още през есента, последвала издаването на романа, той се бе опитал да го препрочете, но му се струваше, че е написан от някой друг, и губеше интерес почти веднага. Идеите, които преди нахлуваха в главата му неканени, сега бяха напълно пресушени.

Курсорът на мишката мигаше подигравателно насред белия екран. Антон ядосано отвори търсачката и написа “творческа дупка”.

Бе посрещнат от десетки линкове, наредени един след друг с привлекателни, обещаващи заглавия. “3 стъпки, които да върнат вдъхновението ви”, “Писателски групи за подкрепа”, “Упражнения за развитие на стила”… Прехвърли няколко форума за писатели, в които шепа участници си разменяха идеи, критики и похвали, после реши да види какво има на втората страница на търсачката – може би щеше да открие нещо полезно сред по-непопулярните резултати.

Антон отпи от уискито и примигна изненадано – беше се отворила страница в тъмни цветове, смекчаващи иначе дразнещата бяла светлина на екрана. Не си спомняше да бе кликвал на линка – но може би го бе направил неволно, вместо да отвори следващата страница с резултати. Заглавието обаче го привлече – “Writing buddy”. Изглеждаше му като поредния чат с изкуствен интелект, но този път на писателска тематика.

И все пак… защо не? Не искаше да споделя с хората около него за това колко всъщност го измъчва липсата на вдъхновение; но да го каже на нещо, което не е истинско, но все пак ще го разбере… може би точно от това имаше нужда.

От тонколоната се носеше мрачен, атмосферичен инструментал, който не помнеше да е слушал преди. Може би плейлистът беше свършил. Музиката не бе силна и той чуваше свистенето на вятъра отвън – снегът се беше усилил и се блъскаше в прозореца.

Антон въздъхна и написа в чата “Помогни ми да започна да пиша отново”.

Курсорът примигна няколко пъти, сякаш се колебаеше как точно да му отговори, и полето за отговор започна да се изпълва с думи:

“Добре дошъл. Тук сме, за да ти помогнем. С какво имаш най-голяма нужда от помощ в писането?”

Пулсът на младежа се ускори. Дори не знаеше откъде да започне.

“С всичко.”

Този път отговорът отне повече време. Курсорът мигаше, от време на време изписваше няколко несвързани букви, после пак ги изтриваше. Антон посегна да отпие отново от уискито и осъзна, че чашата му е празна. Зачуди се дали да си налее още, но не искаше да прочита отговора дори и секунда по-късно от необходимото.

“Радваме се, че се завръщаш, Антон Ангелов. Моментът най-после настъпи. Завърши Ритуала, и думите ще се върнат при теб.”

Студени тръпки пробягаха по гърба на Антон. Прииска му се да затвори лаптопа си, да изскочи навън в бурята и студът да го върне в реалността, но не можеше да отдели ръце от клавиатурата. В мозъка му се бореха страхът и желанието да пише отново. Може би изкуственият интелект знаеше името му от кражба на данни? Или от бисквитките? Или някак бе логнат в неизвестния сайт? Но той никога не бе споменавал Ритуала на никого…

Най-после разбираше. Толкова пъти се беше опитвал да намери път към тях, но му липсваше нещо. Сега, най-после, то се завръщаше при него.

В книжарницата бе топло и светло, и Антон усмихнато гледаше към обектива за снимка с дългоочакваното продължение на “Демоните на сътворението” – “Пандемониум”. После отвори книгата – бяха го помолили да прочете любим откъс от нея. Той, разбира се, нямаше такъв – всяка една дума в книгата му бе напълно чужда, макар и написана лично от него. Не знаеше кой откъс да избере – но те знаеха.

Думите се редяха една след друга в момента, в който седнеше да пише. Вече нямаше нужда от Ритуал – създаваше шедьоври бързо, лесно, без почти никаква нужда от редакция. Имаше толкова много идеи, че почти не спеше – пишеше до късно през нощта, пишеше в почивките на работа, пишеше дори в градския транспорт. Сега никога повече нямаше да страда от липса на вдъхновение. Сега всичко беше наред.