Девойката и кулата

Принцът слушал от малък за затворени девици в кули пазени от зли дракони и непристъпни магически храсти. Царят и придворните изобщо не се изненадали когато седемнайсет годишния юноша яхна бързокракия си жребец и се впусна в поредното си приключение следван от малка свита опитни и верни рицари.

Дълго скитал принца из прашните друми. Напуснал познатите земи и оставил зад гърба си куп дребни кралства и васалства, но все не откривал къде е мистичната кула от чийто прозорец чудна девица със златни коси ги простирала да съхнат на лунна светлина.

Годините отминавали, а юношата се превърнал в млад и снажен момък прочул се надлъж и нашир с подвизите и добродетелите си. Малката му свита била намаляла до шепа ветерани. Част от другарите му останали по чуждите земи открили своето щастие, а други избрали да извървят дългия път към дома отнасяйки подаръците и съкровищата съпътстващи техните приключения, както и добрите вести.

Царят вече неколкократно пращал писма в които уговарял и умолявал непокорния си син да се завърне в родния дом и да поеме тежката корона от побелялата му глава. Царят нямал търпение вместо скиптър да държи в ръцете си своите внуци и да се радва на спокойни старини.

Принцът почти бил склонил пред тези молби и уморените гласове на спътниците си когато чул подпийнал дървар да плаши другарите си със страшна история от родния си край. С зачервено лице и притихнал глас дърварят разказвал за дълбока гора в която се криела висока кула обградени с бодили. Нито брадва, нито огън можели да се справят с тях. А който успеел да се провре през тях никога не се завръщал от кулата. Много момци от неговото село били потънали в дебрите на тази зловеща гора и малцина се върнали разказвайки за златокоса девойка появяваща се при залез на малкото прозорче навръх кулата.

Щом чул тази история принцът сграбчил развълнувано дърваря и го замолил да му каже къде се намира тази кула. Мъжът се стреснал и заотказвал, молейки принца да не иска това от него защото било все едно да го изпрати на смърт. Принцът бил непреклонен и не искал да се вслуша в предупрежденията на дърваря, опитал се дори да го подкупи. Щом видял, че не може да го разубеди дърварят го упътил унило.

Принцът повече не чакал, ами напуснал гостилницата и възседнал бързоногия си кон. Препуснал развълнуван и скоро останал сам. Не спрял да почине нито през нощта, нито през сутринта, а пришпорвал верния си кон. Чак когато конят му не издържал и се сринал изнемощял край пътя принцът се укротил и решил да почине.

Тъкмо се унасял когато до ушите му достигнал меден шепот. Бързо познал той в него, девича песен нежна и чиста като утринна роса и със възобновени сили я последвал сред шубрака. Песента го омайвала и водила между високите дървета които ставали все по-плътни и високи, подобно на непристъпна стена. Въпреки това, между тях лъкатушела тънка пътечка, а песента ставала все по ясна.

Накрая принцът се измъкнал от гъстака и се озовал насред малка поляна насред която се извисявала мрачна кула. Кулата била издигната от черен мрамор и блестяла под слънчевите лъчи, а на върхът ѝ имало малко прозорче с абаносов капак. Около самата кула, като преплетени змии се издигали бодливите ластуни на безчет розови храсти.

Принцът не мислил много, плюл на ръцете си и започнал да сече бодливите храсти с острия си меч. Там където отсичал един, изниквали нови два, по дебели и бодливи от предходния. Дълго въртял той меча без умора докато слънцето не се скрило зад стената от дървета. С пречупен дух умореният принц се отпуснал на земята и се загледал с мъка към кулата.

В този миг изгряла месечинита и озарила черния пиедестал. Капачето на прозорчето се отворило и през него надникнало лице по-бяло и нежно от луната дори. Девойката се огледала плахо след което спуснала косите си. Принцът възхитен от тази гледка отчупил еди розов цвят в дар на хубавицата и паднал на коляно. В миг розовите храсти се разделили отваряйки проход до кулата.

Принцът нетърпеливо се провикнал и предложил на красавицата розата, сърцето си и царството си. Отвърнал му смутен глас, а миг по-късно сърцето му трепнало когато златиста и мека като коприна коса се разстлала чак до самите земи. След като звънкия глас на девойката го уверил, че е здрава, той се покатерил чевръсто по мраморния монумент.

Бяла и крехка ръка поела неговата през прозореца и го изтеглила навътре. Девойката изпискала уплашено, а принцът се озовал над нея. В миг се влюбил в той в нежните черти на красавица и омотан сред косите и фустите ѝ, той първо откраднал целувка от алените ѝ като роза устни, а след това отнел и девичия ѝ свян. Уморен от дългата езда, борбата с тръните, катеренето, а подир това и ненаситната на ласки девойка, принцът потънал в дълбок сън сред прегръдките на възлюбената си.

Събудил се от убождането на розата която бил откъснал. Огледал се сънено и видял как младата хубавица захвърля дрехите му в пращящия огън. Това не го учудило много, все пак били изпокъсани и прашни от дългия път. Полека извърнал глава и огледал за пръв път малката стаичка. От нейде се носила неприятна сладникава миризма която сега, далеч от розите долу, се усещала по-ясно.

Опитал да се надигне, но сякаш здрави въжета го приковавали към леглото. Ръцете и краката му били омотани с меките като коприна и също толкова здрави коси на любимата. Сякаш паяк в паяжина, тя усетила движенията му и се извъртяла към него. Нежното ѝ лице било обхванато от дълбока жал. Девойката сграбчила косите си и затеглила омотания принц след себе си. Отворила малка вратичка в пода и от там лъхнал тежкия аромат на леш.

Пред уплашения поглед на принца и глуха за горещите му молби и клетви в любов, девойката го спуснала омотан в мрака отдолу, окачайки косата си на кука. Принцът се намерил сред куп стенещи несретници с липсващи крайници и налудничави погледи. Девойката срязала косата си с меча на принца и се усмихнала доволно, за това, че е запълнила зимника си с прясна храна.