Ентелехия

Постоянният студ от известно време се прекъсваше от топли периоди, а след тях идваше и приятна влажна сила.

Вътре нещо се завихряше и раздуваше, напъваше да се превърне в нещо по-голямо от мен. В не-мен. В нещо, което още не познавах, но имах намерение да бъда. Нещо красиво и силно, тайно, но видимо, крехко, но мощно.

Насочих се в посоката, от която идваха топлината и влагата, напънах с рамене и воля, с ръце и копнеж, и нещо се разцепи, позволи ми да стана по-голямо, по-силно от самото себе си.

От самата себе си!

И аз покълнах.

От спомените за радост и болка, за любов и измама, за отхвърляне и жестокост. Все неща, от които болеше и които не бих могло… могла да познавам. Но все пак помнех.

Наоколо беше тъмно, растяха такива като мен, покълваха различни и преминаваха други, без корени, без стремежи нагоре. Топлината се сменяше с все по-кратки периоди на студ, а чернотата около мен стана мека и лепкава, започна да жвака и да се противи на намерението ми, докато се стремях нагоре, забивайки крака… не, корени, дълбоко в това, от което… покълвах – нечий отминал живот, нечия млада смърт, нечий труп, заровен под дъба.

Моят труп.

Моята младост, отнета в порив на ревност. Моите мечти, попарени от ненавист. От всерушащ гняв.

И стана светлина!

Стана пролет и дъжд!

Стана живот и път нагоре!

От малкия жълъд, пуснал корени в сърцето ми.