Пазарът на гоблините

В центъра на света, в полите на великата планина имаше селце. В него живееха малката Мара и майка ѝ Вера, която бе шивачка. Вера често повтаряше на дъщеря си, никога да не излиза от къщата след полунощ. И никога да не отговаря на повикванията на гоблините, които продаваха сладките си магически плодове на среднощния пазар в гората.

Всички в селото знаеха за пазара, но никой не смееше да отиде там. Гоблините всяка вечер призоваваха жителите на селото да ги посетят, но хората знаеха, че горските същества не им предлагат обикновена храна – даровете им носеха злини и нещастие.

Мара знаеше наизуст историите за гоблините и пакостите, които правеха. Ала в края на есента майка й легна болна. И нито селския лекар можа да ѝ помогне с цяровете си, нито циганката, която живееше в колибата си до гората, успя да я излекува с отварите си. Така че, на Мара се падна тежката участ да намери цяр.

Момичето започна да разпитва старейшините в селото. Молеше ги уж да ѝ разкажат историите си, но тайно попиваше всяка дума изречена за гоблините и чудния им пазар. Защото Мара се страхуваше – страхуваше се, че ще изгуби майка си и ще остане съвсем сама на света. А света им бе жесток и поглъщаше малките самотни момичета, като нея.

Един студен есенен ден, най-възрастната жена в селото ѝ разказа за нейната сестра, която преди десетилетия успяла да купи плод от един от продавачите на гоблиновия пазар.

– Какво стана с нея, стара майко? – попита със затаен дъх Мара.

– Тя бе много болнава, чадо, но след като изяде плода, никога вече не се разболя. Ожени се и отиде да живее в селото отвъд планината. От тогава не съм чула нищо за нея.

Това беше достатъчно, за да вдъхне кураж на Мара, достатъчно, да я тласне да изпълни това, което си бе наумила.

На следващата вечер, момиченцето изчака майка си да заспи дълбоко. После започна да се ослушва. Не след дълго го чу – тънкият гласец, който всяка вечер се носеше по вятъра и сладко подканяше разсеяните люде да посетят пазара вдън гори.

– Елате, елате, от нас не странете. Поканени сте до насита да ядете.

В горите се крият чудни дарове, плодове тъй омайни и сладки като блянове.

Мара не се поколеба, отвори вратата и потъна в свежата есенна вечер. Босите ѝ крака тъпчеха росната, студена трева, а тя току подръпваше тънкия шал, с който бе обвила раменете си. Поляната свърши и пред нея се извисиха вековните дървета на мрачната гора. Мара прекрачи невидимата граница и продължи да навлиза все по-навътре и по-навътре в тъмнината.

След още няколко стъпки тя съзря светлинка в далечината. Светлинката ставаше все по-голяма и по-голяма и не след дълго момичето видя чудатите същества и сергиите им.

Стотици малки огънчета, затворени в кристални сфери увиснали в нищото, осветяваха горска поляна. Във въздухът се носеше аромат на непознати подправки. Имаше дузина шатри с причудливи форми, някои от които се извисяваха високо в нощното небе, а други се накланяха под невъзможни ъгли, сякаш се крепяха едва-едва на дървените си крака.

А гоблините бяха още по-чудновати, отколкото си ги бе представяла Мара. Някои едва достигаха до коленете ѝ, други бяха високи почти колкото нея, но всички имаха сиво-зеленикава, напукана кожа като стара дървесна кора. Очите им блестяха в различни цветове – алено, златисто, лазурно. И всички до един имаха различни по форма и големина уши. Дрехите им бяха направени от изсушени листа, мъх и паяжини, а някои носеха на главите си малки шапки от гъби или черупки от охлюви.

По дървените масички бяха наредени най-разнообразни стоки – мъниста от речни перли, гривни от сребърна трева, колиета от кости на птички. Но най-многобройни бяха плодовете. Плодове с форми и цветове, каквито Мара никога не беше виждала. Някои пулсираха като сърца, други сияеха в мрака, трети потрепваха, сякаш дишаха.

Мара стоеше като вкаменена зад ствола на една дърво и не смееше да пристъпи към сергиите, докато един от гоблините не забеляза присъствието ѝ. Той се вторачи в нея с очи с цвят на тъмен мед и изхриптя:

– Добре дошла, мила. Ела да поразгледаш.

Думите му привлякоха вниманието на останалите гоблини, които обърнаха глави към нея с широки, хищни усмивки. Сърцето на Мара трепна, но тя пристъпи напред.

– Искам да купя плод – каза с треперещ глас.

– Всичко си има цена, малко човече, – отговори един стар, на вид, гоблин, чието лице бе белязано от бръчки, толкова дълбоки, че в тях растеше мъх. – Какво предлагаш в замяна?

Мара бръкна в джоба си и извади медальона, който майка ѝ е носела на сватбата си. Това бе последният спомен от баща ѝ, който отдавна почиваше в земята.

– Това е всичко, което имам – прошепна тя.

Старият гоблин се приближи, взе медальона и го огледа критично. После кимна.

– Достатъчно е за един плод. Само един. Избирай внимателно, момиче.

Мара огледа сергиите. Очите ѝ се спряха на плод, малко по-голям от юмрука ѝ, с яркочервена, почти искряща, кожа. Той пулсираше леко и от него се носеше най-сладкия аромат, който момичето бе помирисвало.

– Този – посочи тя.

Гоблинът продавач се усмихна широко, разкривайки зъби, остри като игли.

– Мъдър избор… но и най-скъпият избор.

Той подаде плода на Мара. Тя го пое внимателно в ръце и го прибра в джоба си. Но тъкмо когато се обърна да си тръгне, продавачът я спря с въпрос:

– Не искаш ли да го опиташ сега?

– Не е за мен – отвърна честно Мара. – За майка ми е. Тя е болна.

Настъпи тишина, всички звуци на пазара заглъхнаха. Гоблините застинаха втренчени в нея.

– Не е за теб? – изсъска продавачът и лицето му се изкриви в гневна гримаса. – Плодовете ни са за тези, които ги купуват. Само за тях! Никой друг не може да ги вкуси. Такова е правилото!

Мара направи крачка назад, после още една.

– Хванете я! – изрева старият гоблин. – Вземете плода!

Десетки от съществата се хвърлиха към нея, но Мара вече тичаше. Стъпалата ѝ се удряха в корени и камъни, но страхът я караше да продължава. Зад нея се чуваше шумоленето на сухи листа, драскането на нокти по дървета и виковете на гневните горски люде.

Момичето тичаше към вкъщи и се молеше да не се изгуби. Луната, макар и пълна, едва проникваше през гъстия балдахин от клони. Гласовете на гоблините ставаха все по-близки. Тогава Мара зърна познатата пътека. С последни сили тя прекоси невидимата граница между гората и поляната пред селото. Гоблините спряха на ръба. В очи им блестеше омраза.

– Цената трябва да се заплати, момиче! – извика след нея старият продавач. – Запомни думите ми – цената винаги се плаща!

Но Мара вече не го слушаше. Тя стигна до вратата на дома си и се вмъкна вътре, задъхана и разтреперена.

На сутринта изчака майка ѝ да се събуди и ѝ подаде омайния червен плод.

– Какво е това, дъще? – попита тихо Вера.

– Лек, майко. Изяж го.

Вера не полюбопитства откъде е дошъл този странен плод. Тя беше твърде изтощена от болестта. С мъка отхапа малко парче и очите ѝ се разшириха от изненада.

– Сладък е – прошепна тя. – Толкова сладък…

До вечерта Вера беше изяла целия плод. На следващата сутрин тя седна в леглото за първи път от седмици. След три дни можеше да става и да се движи из къщата. След седмица тя отново шиеше до прозореца, а цветът се беше върнал в бузите ѝ.

Мара наблюдаваше с трепет възстановяването на майка си. С всеки изминал ден страхът ѝ от гоблините и техните заплахи избледняваше. Може би я бяха излъгали. Може би нямаше цена за това да спасиш някого, когото обичаш.

Зимата настъпи рано тази година. Първият сняг падна още преди края на есента, покривайки селото с бяла пелена. Гората стана още по-мрачна и зловеща.

Една сутрин Мара се събуди и откри, че майка ѝ не е в леглото си. Първо си помисли, че е станала рано, за да запали огъня. Но огнището беше студено. Мара отвори вратата и изтича навън. Видя стъпките на майка си в снега и последва дирята, която водеше към гората.

Там където започваха дърветата се белееше нещо, но бе снега. Мара се приближи и видя Вера – лежеше по гръб на замръзнала земя с широко отворени, невиждащи очи. На гърдите ѝ зееше дълбока рана – там където трябваше да бъде сърцето ѝ, нямаше нищо. А до тялото ѝ лежеше един яркочервен плод.

Мара падна на колене в снега. Искаше да изкрещи, но от устата ѝ не излезе и звук. Искаше да заплаче, но сълзите ѝ бяха замръзнали.

В далечината, от тъмнината на гората, се чу тих кикот. А после глас, който Мара помнеше твърде добре:

– Цената е платена, момиче. Цената винаги се плаща.