Голиард

– Benedicat vos omnipotens Decius!^[1] – изрече брат Голиард с пламнало от алкохола лице.

– Bacchus gratias!^[2] – изрева в отговор пияната тълпа.

Брат Голиард, се поклони под овациите и пое очукания потир изпивайки разреденото вино на един дъх. Разнесоха се одобрителни възгласи сред посетителите на душния хана. Брат Голиард скочи от стола с пиянска грация и се запровира сред пируващите потни тела. Усещаше, че трябва да освободи място в корема си за още пиво и може би да си намери къде да поспи.

Нечия ръка стисна рамото му. Брат Голиард се спря и завъртя. Дори не се погнуси от окаяния вид на несретникът който го бе спрял. По лицето му се разля широка и топла усмивка докато пръстите му благословиха бързо непознатия.

– Съжалявам, друже, но трябва да изпразня мехура – обясни му Брат Голиард ситуацията и понечи да си тръгне. Пръстите на непознатия се впиха като ковашки клещи в меката плът на монаха.

– Трябва ми свещеник – изграчи непознатия.

– Кесията ми може да е провиснала като празните топки на старик, но коремът ми е пълен с храна – отвърна с все същата блага усмивка брат Голиард. През годините бе свикнал да се сблъсква с всякакви хора, все пак благославяше пияници, комарджии, чревоугодници, измамници и курви. – Както вече чуваш, и езикът ми е надебелял от виното, а скоро и краката ми ще се преплетат.

– А ако напълня кесията ти със звучния звън на монети – попита лукаво непознатия.

– Тогава ще ми станеш приятел – отвърна му щастливо брат Голиард. Но първо да изкарам проклетата вода от това разредено вино – изрече той и се заклатушка към вратата. Новият му приятел го последва.

– Далече ли е къщата? – поинтересува се брат Голиард докато препикаваше колелото на спрялата пред хана каруца.

– На час път е с каруцата – някак делово уточни новият му приятел и допълни думите си със сладкия звън на сребро.

– Аз съм брат Голиард – отвърна му монахът, обърса ръка в мърлявото расо и я подаде на Питър. Вместо здрависване получи монети. Сребро, блестящо на като пълната луна.

– Аз съм Пиер Въглищарят – отвърна новият му приятел докато се качваше на капата.

– Доста си щедър за въглищар – подхвърли брат Голиард докато се наместваше върху сеното в каруцата. Замаяният му поглед се фокусира върху луната, а звездите се завъртяха около него.

– Това са парите на цялото ми село – отвърна му Пиер докато звездите се сипеха като сънен прах и унасяха монаха.

– Пристигнахме – чу брат Голиард. Подскочи при вида на черната ръка разтърсваща го както вълк дави агне. Опомни се и на лицето му се разля плаха усмивка.

– Задрямал съм – оправда се той. Да ме прощаваш, но поне сега езикът ми е по-пъргав.

– Ела – нареди му Пиер и го поведе сред празното село.

Не се виждаше жива душа, нито се чуваше лай на псе. Брат Голиард потръпна в лятната нощ, но кесията тежеше от лявата му страна, за това краката му продължиха да следват Пиер.

– Тук – посочи му Пиер малък храм.

Брат Голиард въздъхна с облекчение при вида на кръста. Това не бе сборище на бандити. Дори когато Пиер го поведе към криптата на храма, брат Голиард не изпита страх. „Та какво зло би припарило на Божа земя!“ помисли си той.

Десетки очи се извъртяха към брат Голиард когато пристъпи в ярко осветената крипта. Мъже, жени и деца се бяха насъбрали около голям златен олтар. Всички бяха пременени с празнични дрехи, лицата им бяха умити, а косите, дори на деца, вчесани грижливо. Във въздуха се носеше приятния аромат на тамян.

Брат Голиард като в сън се приближи към златния олтар. Не бе виждал такъв дори в голямата катедрала в която прекара миналата зима. Върху него бе инкрустирана със сребро и скъпоценни камъни сцената на прокуждането на Луцифер от рая.

Брат Голиард прокара пръсти по олтара и усети как космите по тялото му настръхват. Вдъхновен от момента той занарежда словата които бе научил в манастира. Искаше му се да възвеличае Бог и да възрадва тези честни люде. Но вместо красивите думи от устните му запълзяха сквернословия които не би посмял да изрече и сред пропадналата си публика.

Брат Голиард завъртя уплашен поглед към събралите си миряни. Очакваше всеки миг тълпата да му се нахвърли и да го линчува. Вместо това те бяха отметнали екзалтирано глави назад, а очите им се бяха подбелили и издули като гъши яйца. Устите им, зейнали като дверите на някой бордей, звучаха като тръбите на последното пришествие.

Из криптата плисна кръв когато дрехи и кожа се разкъсаха, а телата на паството му заприличаха на одрани свине, сякаш обърнати от вътре навън. Кисел вкус изгори гърлото му, но устните му не спряха да бълват адските думи. Очите му отчаяно се завъртяха към стълбите на криптата и там за свой ужас, срещнаха налятия с кръв поглед на Пиер. Сега въглищарят се бе извисил чак до тавана, а кожата му бе потъмнял като разложен труп. Устните му се бяха извили във вълча усмивка, и само острите му зъби блестяха.

Съществото вдигна черната си въздълга ръка и Брат Голиард повтори движението като хипнотизиран изпъвайки ръката стиснала потира. Съществото прокара уродливия си палец по подпухналата си черна плът която се разтвори като гнойна рана. То поднесе ръката си и едри черни капки плът и гной закапаха в потира. Воят на тълпата зазвуча като стон на удоволствие.

Брат Голиард наблюдаваше как кожата на пухкавата му ръка се разцепва и провисва докато потирът се пълнеше. Вместо страх и болка тялото му бе обхванато от силна възбуда. Ерекция изпълни члена му до сладка болка. Нямаше търпение да се присъедини към своето благословено паство. Да бъде пречистен от земната си обвивка и да се отдаде на неземни наслади. Кожата падаше, а с нея и задръжките му. Гласът му се извиси екзалтирал над тълпата.