Горя от любов

Мразя свети Валентин!

Мразя димът, мразя и проклетата смрад на горящи тела. Но любовта ни кара да правим какво ли не. Особено примесена с вино.

Спирам жребеца си на хълма и се заглеждам в малките светлини на хилядите факли. Едва се различават в бурята от сняг и пепел. Армиите ми маршируват към следващото село което ще горим.

Чувам тих шепот сред генералите ми, зад мен. Казват, че сърцето ми е черно.

‘Е, скъпи, кой е виновен за това?’

– Какво казахте, Ваше Височество?

Стисвам здраво повода на коня си, който недоволства под мен. Разбирам неприязмът му към новата ни компания.

– Нищо не съм казала. – Опитвам се да не поглеждам към демона. –Особено на теб!

Все още не мога да свикна с човекоподобната му уста, пълна с остри зъби. Нито с начина, по който кожата му се движи.

Дърпам пухкавото си кожено наметало по-плътно до тялото си. Опитите ми да се стопля са напразни. Студът, сковаващ костите ми, няма общо с времето.

– Сигурен ли си, че това е нужно?

– Точно това, което пожелахте, Ваше Височество…

– Знам, какво пожелах! – сопвам се аз, но млъквам. Мислите ми се насочват към мътният спомен. За онзи ужасен Свети Валентин преди една година.

Кой да подозира, че кана вино, разбито сърце и сделка с демон – не са добра комбинация. Тогава ми се виждаше много добра идея.

Ако подозирах, че този път ритуалът щеше да проработи, нямаше да пия толкова вино. Сега аз, прокълнатата ми душа и дяволът горим всяко място, където сме се любили с бившият ми.

‘Дано ТЯ си заслужава, копеле.’ езикът ми горчи, при мисълта.

– Той го заслужава! Но ми се иска, да не се бях изказала ТОЧНО така – намесвам се на седлото. А кикотът на демона, ме кара да потръпна.

– Най-много ми се иска да бях пропуснала това с крака ми и задните му части.

– Наистина? Това е моята любима част…