Грехът от изкушението

Имало едно време една църква. Тя се намирала в края на гората, сред гъстите сенки на вековните дървета, там където само луната посмявала да надникне, за да освети пътя на търсещите спасение. Тая стара църква някак си бе устояла изпитанията на времето и все така гордо стояла като в първия ден, в който била построена.

Хората в селото говорели, че църквата с годините била приют на стотици клетници и ги била избавила от глад, студ и смърт. Та заради това Бог имал специално отношение към нея. Пазел я дори в най-тъмните години на размирици, в най-силните бури и от най-злите злосторници. Но както казват старите хора, злото винаги намира своята пролука. И по един или друг начин, в една или друга форма, то очерня всичко що е добро и свято на тая земя.

Живял някога, в селото в другия край на гората, един Никола. Добър и хрисим човек бил тоя Никола. Живеел си скромно в една малка къщурка, останала му от покойния му баща. Никола нямал късмета да се задоми и да има деца, но пък за сметка на това много обичал съседските момчета. По цяла сутрин играел с тях на двора, а къде пладне ги викал да му правят компания под сянката на дебелия чинар. Давал им по един комат и започвал да им разказва истории – къде истински, къде измислени, а децата се радвали. Радвал се и Никола. Той виждал блясъка в очите им и това придавало смисъл на живота му.

Но времето минавало. Децата порастнали и тръгнали по други села да си търсят хляба. Никола все по-самотен се чувствал. Нямало вече смях в двора му, а топката така стояла в един самотен ъгъл. Затворил се Никола в дома си. Пропил се. Съседите му се опитвали да му помогнат, но той пет пари не давал за тях. Пиел и оплаквал мизерния си живот. Черни мисли го налегнали, нито потомство имал, нито занаят и пари, нищо нямало да остави след себе си.

Месеци минали, Никола все по-зле ставал. Вече не приличал на човек – измъшавял, брадясал, дрехите му били мръсни, раздърпани. Жал им било на съседите. Той толкова се грижел за децата им, редно било, макар и насила, да помогнат на своя съселянин. Натоварили го в една каруца и го завели право в църквата при отец Младен. Тя не била голяма, но в стаята в задната част имало тамън две легла – едно за отеца, едно за нуждаещия се. Настанили там Никола с надеждата, че ще се изцели от тая коварна болест – пиянството. Но това, което хората не знаели, е, че не пиянството, а нещо далеч по-лошо ще отрови сърцето му. Непростим грях.

Още първата вечер, в която Никола останал в църквата, повикали отеца в селото да прочете молитва на една болна женица. Тръгнал Младен и оставил Никола сам. Той като се поразсънил станал и почнал да обикаля наоколо. Точно пред олтара, върху една невзрачна дъсчена маса, стоял златен свещник. Огънят на свещите в него се отразявал в жълтата му повърхност и сякаш танцувал по нея с хипнотизиращо блещукане. Щом го видели, очите на Никола също блеснали и една единствена мисъл, точно оная, дето не трябва, се прокраднала през измъчения му ум и така дълбоко се загнездила в него, че Никола нямал друг избор освен да я послуша.

Той грабнал свещника и побягнал. В гората било тъмно. Никола се препъвал, падал, алената кръв от коленете му пропивала в почвата. Но Никола стискал златния свещник толкова силно, че орнаментите му се отпечатвали в дланите му като жигосване. Щом някак си успял да се добере до дома си, Никола хлопнал вратата зад гърба си, залостил я добре и скрил свещника. Съцето му биело лудо в гърдите. Той трябвало да измисли къде да го продаде час по-скоро, преди да го обвинят за кражбата, а с парите вече си представял колко много неща ще може да си позволи. Той вярвал, че те ще запълнят празнотата в живота му и ще го осмислят.

Легнал си щастлив. Но не минало много време и Никола започнал бясно да се мята в леглото. Събудил се потен и уплашен от адските кошмари, които сънувал. Синкавият пламък от газовата лампа на масата обхождал стените и Никола виждал в отражението съвсем ясно сънищата си. Той скочил от леглото. Наплискал очите си със студена вода и се погледал в малкото огледало над мивката. Очите му били кървясали, косата разрошена, а изражението му се сторило някак изкривено, изродско, сякаш някакво същество от отвъдното се взира в него през огледалото. Паника се надигнала в душата на Никола. Той усещал как нещо си проправя път през вените му, как го изгаря отвътре и не му дава мира.

На другата сутрин, отец Младен в ранни зори се върнал в църквата. На прага й висяло обесено тялото на Никола, а под него бил златният свещник. Кръвта от раздраните му колене все още се стичала алена и обагряла свещника като че засъхнал восък от догарящи свещи.

Отец Младен взел златния свещник и го върнал на мястото му, а тялото на Никола останало да виси на прага, леко полюшвано от вятъра.