Гърмът

Какво беше това?!

Наведена над лехите с марули в градината, Ана скубеше упоритите плевели, които бяха избуяли между листните зеленчуци. Чувайки оглушителния шум, тя се стресна и моментално скочи на крака. Невероятен гърмеж раздра привидно спокойното небе на градчето Маунтпойнт и отекна по билата на близките върхове. Косъмчетата по ръцете на девойката се изправиха, наелектризирани, и тя объркано вдигна поглед към синьото небе. Какво се случваше? Тътенът разтърси малкото закътано в долината градче и накара върховете на дърветата да потреперят. Разтревожени птици с крясък излетяха от гнездата си и се пръснаха навред.

Чу се приглушен звук, все едно нещо засмука въздуха над къщите. След това дойде вълната. Във въздуха отекна хиперзвуков мощен залп, който повали всичко живо наоколо. Сърцето на Ана се стегна в агонизираща болка и тя се строполи на земята. Край нея, зашеметени, започнаха да падат птици; крилата им затрепериха в предсмъртен тремор.
Настана тишина.

Чакълът изхрущя под подметките на черните излъскани обувки, докато един мъж на средна възраст бавно се приближи към зейналия в центъра на Маунтпойнт огромен по мащаби кратер, изкатери се по купчината пръст и погледна надолу. Очите на специален агент Кайл Баркър от Централното бюро за разследвания бяха виждали много неща, но нищо подобно на това, което сега се разкри пред взора му.

Още щом получи обаждането по телефона да поеме към Маунтпойнт, за да състави първоначален доклад за специално събитие преди журналисти да бяха атакували мястото, той разбра, че на терен се е случило нещо изключително. Успя да долови недобре скритата нотка на паника в гласа на дежурната диспечерка и с удоволствие запали колата към малкото градче.

Кайл присви очи и се приближи към ръба на кръглата дупка, от която все още се издигаше пара. Боязливо погледна надолу, все едно очакваше да види останки от разбит космически кораб, или…
Метеорит, помисли си той.

Но в ямата не тлееше нажежено метеоритно тяло. В кратера нямаше и останки от никакъв въздухоплавателен съд. Tова, което озадачи мъжа още повече бе, че не успя да види и никакво дъно. Какво беше изорало земята така дълбоко? И какво бе причинило толкова големи щети? Кайл вдигна очи от зейналата яма и плъзна поглед наоколо, бавно попивайки печалната гледка. Докъдето му стигнеше погледа, виждаше все едно и също: смърт, смърт и пак смърт. Смъртта беше навсякъде, беше поголовна. Бе застигнала и млади, и стари, животни и хора, в крачка или по път. Пешеходци се бяха строполили по улиците така, както ги бяха застигнали пръстите на незнайната гибел – понесли пазарски торби или инструменти, покупки и други. От предните капаци на катастрофирали автомобили се издигаше пара, тук-там се виждаха килнати или провесени през прозорците на колите глави – шофьорите им бяха издъхнали още в движение. И птици. Толкова много мъртви птици бяха нападали по земята! Какво, по дяволите, се беше случило тук?

Агент Кайл отстъпи назад от кратера и понечи да се върне към автомобила, който бе паркирал недалеч, когато обувката му настъпи нещо твърдо и неопределено на цвят. То стърчеше полузаровено в червената пръст. Мъжът се наведе и посегна с ръка да разрови утъпканата земя, която досега бе газил с подметките си.

Пръстите му загребаха пръстта около стърчащия обект и той започна да разчиства зоната около него, за да го изрови. Под възглавничките на пръстите му се разкри хълместа сивкава дъга. Озадачен, агент Кайл продължи да чисти около находката и след няколко секунди се спря насред движението си. Нещо меко и сиво трепна под дланта му, и той отдръпна ръка. Почвата се свлече надолу, и едно око с огромна зеница се вторачи право в Кайловото лице.