Изоставена

Отдавна искаше да се отърве от малката. Беше показал великодушие, когато се съгласи да я вземе и да я отгледа. Вярно, беше му дъщеря, но кой да предположи, че може да е такъв трън в петата. Днес беше прекрачила границата обаче. Обиди го и то пред новата му жена и дори отказа да се извини. Разглезена петгодишна пикла. Щеше да й покаже той, щеше да я изостави, точно както бе изоставил майка й, онази повехнала, грозна домакиня.

Поведе малкото момиченце към гората след селото, уж, за да берат гъби. Дори държа малката й ръчичка, докато навлизаха навътре в прохладната зеленина. После я зашлеви с всичка сила и й каза, че е недостойна да живее в къщата му. Отдалечи се тичешком.

Малкото момиченце се сви на меката шума, повалено от шамара на баща си и тихо заплака. Скоро дългите сенки в гората се сляха в непрогледен мрак. Звуците станаха различни, непознати и зловещи. Малкото телце, свито на кълбо, започна да трепери от студ и страх. После дойдоха вълците.

На следващата сутрин баща ѝ размисли. Реши, че дъщеря му е изтърпяла наказанието си и може да се върне вкъщи по-послушна от всякога. Върна се в гората, но там не откри никого. Дълго обикаля и вика името ѝ, но тя така и не се появи. Накрая съзря кървави дири до корените на стар дъб. Почувства вина, но не остра и пареща, а по-скоро като тъпа болка в слепоочията.

В една лунна нощ, петнайсет години по-късно, той вечеряше с вече погрознялата си съпруга. Нямаше вина, която да му присяда, нямаше и болка, само пустота. Мощен ритник събори вратата на селската им колиба. В рамката се появи полугола красавица, наметната с вълчи кожи.

– Помниш ли ме, татко? – прошепна неканената гостенка.

Възрастният мъж не успя да отговори нищо от слисване.

– Аз съм. Вела. Помниш ли как ме остави в гората да умра, когато бях на пет? Чуваше ли как те виках и плачех? Усещаше ли болката и страхът ми? Обзалагам се, че вече ги усещаш. Аз оцелях, татко! Гората, която трябваше да ме убие, стана мой съюзник, приюти ме и ми прати истинско семейство. Вълците ме отгледаха, учиха ме и ме избраха за своя Алфа. На гърба си нося кожите на истинските си родители, защото вълците никога не изоставят семействата си!

Красивата девойка отметна лице към пълната луна и наддаде протяжен вой. После дойдоха вълците.