Изоставена

Деница Табакова-Желязкова

Отдавна искаше да се отърве от малката. Беше показал великодушие, когато се съгласи да я вземе и да я отгледа. Вярно, беше му дъщеря, но кой да предположи, че може да е такъв трън в петата. Днес беше прекрачила границата обаче. Обиди го и то пред новата му жена и дори отказа да се извини. Разглезена петгодишна пикла. Щеше да й покаже той, щеше да я изостави, точно както бе изоставил майка й, онази повехнала, грозна домакиня.

Поведе малкото момиченце към гората след селото, уж, за да берат гъби. Дори държа малката й ръчичка, докато навлизаха навътре в прохладната зеленина. После я зашлеви с всичка сила и й каза, че е недостойна да живее в къщата му. Отдалечи се тичешком.

Малкото момиченце се сви на меката шума, повалено от шамара на баща си и тихо заплака. Скоро дългите сенки в гората се сляха в непрогледен мрак. Звуците станаха различни, непознати и зловещи. Малкото телце, свито на кълбо, започна да трепери от студ и страх. После дойдоха вълците.

На следващата сутрин баща ѝ размисли. Реши, че дъщеря му е изтърпяла наказанието си и може да се върне вкъщи по-послушна от всякога. Върна се в гората, но там не откри никого. Дълго обикаля и вика името ѝ, но тя така и не се появи. Накрая съзря кървави дири до корените на стар дъб. Почувства вина, но не остра и пареща, а по-скоро като тъпа болка в слепоочията.

***

В една лунна нощ, петнайсет години по-късно, той вечеряше с вече погрознялата си съпруга. Нямаше вина, която да му присяда, нямаше и болка, само пустота. Мощен ритник събори вратата на селската им колиба. В рамката се появи полугола красавица, наметната с вълчи кожи.

– Помниш ли ме, татко? – прошепна неканената гостенка.

Възрастният мъж не успя да отговори нищо от слисване.

– Аз съм. Вела. Помниш ли как ме остави в гората да умра, когато бях на пет? Чуваше ли как те виках и плачех? Усещаше ли болката и страхът ми? Обзалагам се, че вече ги усещаш. Аз оцелях, татко! Гората, която трябваше да ме убие, стана мой съюзник, приюти ме и ми прати истинско семейство. Вълците ме отгледаха, учиха ме и ме избраха за своя Алфа. На гърба си нося кожите на истинските си родители, защото вълците никога не изоставят семействата си!

Красивата девойка отметна лице към пълната луна и наддаде протяжен вой. После дойдоха вълците.

Подобни Микроистории

Вечност

Пламен М. Герзилов

Пламен М. Герзилов

03/06/2024

Георги бе притиснал арбалета към гърдите си и магическата стрела в него блестеше в синьо. Прескочи една полустрошена надгробна плоча, претъркули се и се скри […]

към публикацията

Гърмът

Елиса Хес

Елиса Хес

03/06/2024

Какво беше това?! Наведена над лехите с марули в градината, Ана скубеше упоритите плевели, които бяха избуяли между листните зеленчуци. Чувайки оглушителния шум, тя се […]

към публикацията

Черната кутия

Деница Табакова-Желязкова

Деница Табакова-Желязкова

03/06/2024

Позвъняването на входната врата я сепна. Така беше потънала в книгата си, че буквално почувства как някой грубо я издърпа в реалността. Не очакваше никого, […]

към публикацията

Абонирай се за бюлетина ни за да следиш последните предизвикателства, конкурси, авторски творби и други новости.

Използваме Brevo като CRM платформа. С изпращането на тази форма се съгласявате, че информацията ви ще бъде прехвърлена към Brevo за обработка. Научете повече за практиките за поверителност на Brevo.
Успех

Успех

Успешно се абонирахте за бюлетина ни или обновихте данните си в списъка ни.

Греда

Нещо не е наред

Не можахме да ви абонираме. Презаредете страницата и опитайте отново.

Затвори