Изпитът

Иван вдигна закривената си сабя пред лицето си, което цялото бе плувнало в пот.

Направи две неуверени крачки и спря почти пред “чучелото” -последният и най-важен изпит на този етап. Беше ужасно изнервен, притеснен и неуверен. Но най-вече разгневен и объркан. Не беше неуверен в способностите си -той бе един от най-добрите, а в задачата. Не беше уверен дали това, за което се бе обучавал вече почти десет години, си струва, дали си заслужава да вземе изпита. А цената не беше ли твърде висока? Но Иван знаеше и какво ще стане с него, ако се откаже точно сега, не можеше да се откаже, особено сега! Но не можеше и да вземе решението, не и пред…

Капка студена пот влезна в окото на Иван и той махна лявата си ръка от дръжката на сабята, и обърса челото си. Простена на прага на истерия, на нервен срив. Никога до сега не бе имал проблеми с нервите.

-Иване, не ме разочаровай! Нали това искаше? Докажи го! -професорът свали камшика от колана си и бавно го разви. Приближи се и зачака.

-Това никога не съм го искал… -промълви Иван, направи още една малка крачка напред и бавно, но несигурно, вдигна сабята. Нещо изплющя и пареща болка плъзна по гърба му. Той се изпъна и едва чуто изохка. Болката се превърна в огън, разкъсващ мускулите му. Топлината продължи да се разлива по целия му гръб и потече по кръста под формата на червена течност. Иван изръмжа и замахна. Но в този момент “чучелото” се раздвижи и простена. Един от шевовете на врата се скъса, кръвта шурна по раздърпаната тениска, и обезобразеното момиче надигна немощно глава. Отвори помътнелите си, пъстри очи, и се вгледа в Иван.

-Давай… -прошепна едва чуто.

Нов камшичен удар изплющя по гърба на ученика. Той стисна зъби, но не издаде и звук. Очите му се насълзиха, но не от болката в гърба, болката отдавна бе неразделна част от него.

-Не мога, Криси, не мога да го направя! Не и ти! -промълви той.

-Моля те, Иване… -тениската ѝ бе подгизнала в кръв, но раната като че се затваряше. -Давай, не мога повече! Заради мен! Заради нас и мисията ни! Боли, мамка му, как боли! Моля те… нека приключи всичко това… -Кристина отпусна глава и простена. -Моля…

-Добре, скъпа моя! Заради теб… -Иван замахна със сабята и отсече главата на годеницата си, точно когато професорът се приготвяше за нов удар. Задъхан, се загледа в тупналата на пода руса глава, от чието лице доскоро струеше радост, любов и човещина. Човещина в това безчовечно място. Никаква работа нямаше тя тук. Иван изрева и стисна зъби, все още не смееше да помръдне след това, което направи. Не смееше да отмести поглед. Надяваше се да е някакъв извратен сън…

-Браво! Имаше нужда от малко подтик, но все пак успя! Гордея се с теб! -усмихна се професорът и взе да навива камшика си.

Иван се обърна. Лицето му пламтеше от гняв, бе стиснал и оголил зъби. Без да сваля сабята, той изгледа доволните, ухилени физиономии на онези изчадия, съучениците му, които бяха строени в две редици, и кимаха одобрително. След това Иван спря помрачения си поглед върху професора и процеди през зъби:

-Направих го заради нея и мен, не заради теб, боклук… -той замахна светкавично и разсече на две по диагонал изпитото лице на учителя, право през грозната му усмивка. Замахна с вик още веднъж отгоре надолу, и разпори тялото му по дължина.

-Това е заради мен! -Иван изкрещя и хукна към съучениците си. Докато успеят да извадят оръжията си, четирима от тях вече държаха червата си.

-Какво правиш?! Откачи ли?! -Григор отби атаката на Иван и отскочи назад. Останалите го заобиколиха с вдигнати оръжия.

-Да откача?! -Иван отби на свой ред атака отдясно, без дори да се обърне и да погледне нататък, замахна, и отсече ръката на Петя. Тя запищя. -Да откача? -заби острието във врата ѝ и тя млъкна. -ВИЕ! ВИЕ одобрихте наказанието на Кристина, затова, че се провали! ВИЕ го измислихте, мамка ви! -той се завъртя като вихър и за броени секунди обезоръжи и обезобрази двама свои съученици.

-Ти сам се записа в Академията! Ти добре знаеше какви са условията и каква е цената за провал! -Гришо замахна, но китката му, държаща меча, полетя встрани сред пръски алена кръв. Той простена и седна на пода.

-Нима? Не съм се съгласил на ТОВА! -Иван намушка Васил в гърдите, измъкна почервенялата сабя от плътта и посочи обезглавеното тяло на годеницата си с нея. -ВИЕ, ВСИЧКИ ВИЕ Я ОСАКАТИХТЕ, СЪЖИВИХТЕ И ВЪРЗАХТЕ ТАМ КАТО НЯКАКВО ЧУЧЕЛО! -той замахна отново и нечии крак бе отрязан малко над коляното. Страшен писък се сля с останалите вопли. Иван се огледа -около него всичко бе в кръв. Няколко съученици се влачеха, осакатени, в лепкавата течност. Стенеха и се опитваха да стигнат до вратата. Едва ли.

-Ние я върнахме към живота заради теб! -проплака Григор -За да можеш ТИ да си вземеш изпита! За да можеш да сбъднеш мечтата си и да станеш и ТИ Сянка! Нямаше как иначе!

-Върнахте към живот?! Добре. Мисля, че си взех изпита. Не си ли съгласен? -Иван се приближи до хрипащия Тодор, гърчещ се в кръвта си, и заби сабята в окото му. -Ето! Само ти остана, Гришо, до моето дипломиране!

-Убий ме, щом искаш! Но всичко направихме заради теб! Заради Академията и заради…

-Единственият провал на Крис в тази прокълната Академия беше, че й стана жал за теб! -Иван застана пред Григор и опря оръжието в бузата му. -Сърцето ѝ се размекна пред грозната ти физиономия! А ти как ѝ се отплати?

-Такива са правил… -сабята проби лявата му скула с пукане и острието бързо си проправи път нагоре през окото и челото. Тялото на Григор се разтресе и се отпусна. Иван бавно извади оръжието от главата му и се загледа в капещата от острието кръв.

-Завърших… -промълви той и обърса сабята в тренировъчната черна туника на Гришо. -Сега съм една от Сенките на Царицата.-Иван се усмихна вяло и приближи до професора. -Десет години. Десет години търпях. Колко пъти кръвта ми оцапа камшика ти, професоре? Десет хиляди? Сто? По гърба ми няма нормална кожа от белези! -процеди той, бутна с крак червата, и седна в локвата кръв. Огледа отново окървавената сабя. -Десет години за Сянка… Всичко изтърпях без ропот! И дрането с куки “Така ще свикнеш с болката!” Нали така ми казваше? А спането вързан с главата надолу, висящ от тавана? Така и не разбрах за какво е, професоре. Трошене на кости, една здрава нямам. Поне такава зараснала правилно, не! Какво ли още не… Знаеш ли, бях на път да се откажа, когато ми надупчи всички нокти с пирони, за да “умъртвиш” нервите. Все пак трябва да победим всяка болка, нали така? И всеки страх. Никога не ме е било страх. Поне не и докато не дойде Крис. Заради нея останах, тя ми даде кураж. За да я убия накрая и да сложа край на мъките ѝ… Мамка му…! Заради нея не се отказах. И ТИ ми я отне. Сега сме квит -аз също ти отнех всичко -шибаната Академия на Сенките… Да, сега сме квит.

Иван се изправи и се насочи към тялото на Кристина, стържейки с върха на сабята по сивия мрамор, джвакайки през локвите кръв. Застана пред завързания за дървеното чучело труп и го погали по рамото. Наведе се и отметна втвърдилите се кичури от сивото ѝ лице, най-красивото лице, което някога бе виждал. Кротко бе затворила очи. Иван пусна сабята, свлече се на пода в кръвта на Крис и зарида с все глас -никога не беше плакал през живота си, а сега не можеше да спре. Всичките му наивни мечти как двамата щяха да отмъстят, как щяха да са щастливи, как щяха да споделят всичко заедно, да живеят като нормални хора, бяха унищожени за броени дни. Искаше му се и неговата болка да приключи. Непоносима болка. Нечовешка бошка. Но не можеше сега. Още не.

След като остана без сили, Иван се завъртя на една страна и погледът му срещна онези посивели клепачи, под които доскоро се криеха най-красивите пъстри звезди.

Иван погали годеницата си по бузата.

-Не можа да се добереш до Царицата, скъпа моя, и двамата не успяхме. Не можахме да отмъстим за семействата си, за приятелите си, за животите, чиито онази убийца отне, съжалявам… Ти просто не си за този ужасен свят, ти не се провали, ти победи, победи света… -Иван придърпа отрязаната глава към себе си и я целуна по челото.

-Ще направя всичко възможно! -той нежно я галеше по бузата. – Ти повярва в мен и ми довери тайната си, и аз ти доверих моята… -той взе сабята и се надигна с нейна помощ. Изправи се и твърдо каза:

-Време е за следващия етап от обучението ми. Болката отдавна не е проблем. Вече нищо не е, нищо не може да боли повече от това. Нищо… Още десет години, мила моя, още десет. След това идвам при теб! По един или друг начин… -Иван стисна челюсти и тръгна бавно към изхода, а острието на сабята стържеше в мрамора, оставяйки червена черта след себе си…