Жълти джанки

Стаята бе мрачна и се носеше силна миризма на акварел смесен с пот и влага. Паркетът скърцаше при всяка крачка, напред-назад, мръсни завеси падаха тежко до земята и спираха всеки лъч светлина, който опитваше да се провре между тях. В средата на помещението имаше поставен висок статив с голямо платно. Върху него нежно четката минаваше с въртеливи движения рисувайки паднали жълти джанки по земята до жена с червена кърпа на главата, която тегли дървена количка пълна с различни видове плодове. Лицето ѝ бе изкривено в тъжна гримаса. В далечината бе нарисуван старец, който избутва дървената си лодка към брега, готов да поеме към откритото море.

Изведнъж четката спря и падна на пода. Художникът пое с две ръце лицето си и започна с резки движения да раздира кожата. Тъкан, кръв и жълта боя се смесиха под ноктите му. Раните минаваха през очите до брадата. Вече почти не виждаше. Сякаш искаше да заличи лицето си.

-Спри! Не, сега! Довърши я, страхливец! – изсъска жената от картината.

-Моля те, бъди мила с мен. Боли ме! – промълви художникът.

Платното потъмня. Черни облаци се струпаха над морето, духаше силен вятър, който преобърна лодката на стареца. Той извъртя глава и с грачещ глас се обърна към автора:

-А, ти мил ли си със себе си?