Крадец на сърца

Обичам жените. Забележете, не момичетата, не девойките, а жените. Наблягам на това защото това е като да описваш цели три различни вида от едно семейство животни. Но нека не се отклонявам от златната нишка оставена след кълбото което търкулнах с първите си думи. Обичам жените, почти ги обожавам. Почти. Защо почти? Защото обожавам себе си, но за това по-късно. Кълбото с думи ни чака да го разплетем и да проследим нишката на мислите ми.

Жените са почти като котките – грациозни, винаги облечени стилно, с онова неповторимо усещане за двуличие скрито в ъгълчетата на устните им когато се усмихват една на друга. Уж се водят нежния пол, но са далеч по хищни и пресметливи от планинска пума. Да, онзи хищник, който преценява колко енергия ще му отнеме всяко движение и колко енергия ще получи от плячката си и чак след това изпълнява смъртоносния си скок. Такива са те, изтегнати на пръв поглед беззащитно на някоя койка, прикриващи устните си, но не и звънкия си смях, разпрели косите си като копринени рибарски мрежи край някой кладенец или извор и винаги следящи света през полу притворените си очи.

Те са на върха на хранителната верига. Няма нещо което да не са пожелали и да не са унищожили. Разбира се, те никога не го правят лично, твърде практични и пресметливи са за това. Правят го техните обожатели уловили се на някой от многобройните им капани като насекоми омаяни от сладкия, но смъртоносен аромат на нектара в чашките на хелиамфора. Не един или двама владетели са се разделили не само с главата си, но са затрили заедно със себе си цялото си царство, нито пък е незначителен броят на белобрадите мъдреци забравили логика и разум и превърнали се в глупци, а какво остава за пламенните войни предавали не веднъж приятел, дружина и град заради един кос поглед или плаха усмивка обещаваща много повече.

Дори дяволът си дърпа брадата заседнал в горещи ями на Тартар и горчиво съжалява, че не той е сътворил тези повелителки на хаоса и разрухата. В бесовете си той едновременно ги проклина задето остават така неподвластни нему и изпада в безумна възхита пред всекидневните им и ловки манипулации. Колкото и да е недоволен, той знае, че настъпи ли време да изпълни плановете си, той ще е първия изпълзял пред тях и обсипал ги с ласкателства и подаръци, само за да ги омилостиви и предразположи. Той знае, че не може да ги накара да изпълнят нищо насила, но винаги се надява на тяхната непостоянна и непредвидима природа да завърти колелцата в мащабните му машинации.

Предполагам ви отегчих с цялото това празнословие и вече може би нервно прокарвате поглед надолу, за да проверите това ли е края. А може би нетърпеливо се питате кой съм аз, кой е този обожател на жените неподвластни ни на дявола, ни на мъжа, а какво остава за природа и звяр. Е, аз съм тяхната слабост. Аз съм ловкият крадец отмъкнал пламтящите им сърца и превърнал се в техен господар. Аз съм славната издънка на милиони години еволюция осъзнала това което са осъзнали и те, жените – не е нужно ти да вършиш всичко. Аз съм малкото черно кълбо спящо в скута им. Аз съм този който разплита тревогите им и прибира при себе си последния им дъх. Аз съм въплъщението на живия хаос което единствено може да се мери с тях, а медното му гърлено мъркане ги кара да изпълнят и най-дребната му прищявка. Аз съм техния котарак, а те са мои, както и целия свят.