Кръв при кръв

–Хайде де!

-Разкажи ни! Искаме приказка!

Юлето се притисна от лявата ми страна, Марина – от дясната. Видял, че стратегическите места са заети, Светли се тръшна по турски срещу мен, но пружината на бабината спалня така потъна, че той със смях се катурна назад, а след това настоя:

-Страшна!

-Добре – склоних. – За Червената шапчица.

-Е-е-е… – запротестира разочаровано Светли, а близначките засумтяха синхронно и досадено.

-Но не така, както я знаете! А както се е случило наистина…

Селото гладувало тринайсета година. Земята не раждала, порои и градушки смазвали всяко кълнче, едва подало листенца от вездесъщия мочур. Околните гори също опустели – доскоро пълни с дивеч, сега давали подслон само на вълци, лисици и невестулки, които изтребвали малкото останали домашни животни на селяните.

В крайната къща до гората, тази на ловеца, живеела вдовицата му с децата си.

Анита, най-голяма от половин дузина братчета и сестрички, била мило и добро момиче, а когато пораснала достатъчно, че да помага на майка си, станало ясно, че единствено тези растения, за които се грижела тя, зеленеели, цъфтели и връзвали в градината.

Хората надничали през оградата, обзети от завист и злоба, злословели зад гърба на вдовицата, а най-смелите сватосвали Анита, която не била навършила и тринайсет.

Но тъй като момичето си нямало баща да отпъжда от прага женихите, майката, сломена от сръб, за една нощ ушила на дъщеря си червена пелерина, приготвила една кошница с храна и в ранни зори тихичко, така че останалите й деца да не чуят, събудила Анита.

“Не можеш да останеш тук. Баба ти, моята майка, живее отвъд Черната гора, трябва да стигнеш до къщата й още днес по светло. Бързай, тичай, ако трябва, но не замръквай в гората. Яж от храната в кошницата, но не отваряй дървеното сандъче, то е за баба ти. Не говори с никого, не стъпвай встрани от пътеката, каквото и да видиш”, заръчала вдовицата на дъщеря си.

Заплакала Анита, прегърнала пребледнялата си, олюляваща се майка, притиснала се към мокрите й гърди, погледнала за последно спящите си братчета и сестрички и побягнала.

Като малко огънче пламтяла пелерината й сред мочурливите безплодни полета, а когато влязла в гората, сякаш клоните на дърветата и храстите се отмествали от пътя й, само и само да не ги докосне червената тъкан на наметалото.

Кошницата в ръката на момичето бързо натежала, краката й се уморили, но тя не спирала. Колкото по-навътре влизала, толкова по-тъмна и страшна ставала гората. Дърветата се покрили със сиви лишеи, а най-долните им клони били толкова високо, че момичето едва ги виждало. Пътеката криволичела и с всяка стъпка се стеснявала все повече, докато накрая се изгубила в килима от сухи борови иглички.

Анита спряла, усещайки как краката й треперят от умора, а кошницата тежи така, сякаш е пълна с камъни. Тя се свила в корените на столетно дърво, загърнала се в червената си пелерина и горко заплакала. Сълзите й намокрили дрехата и от нея закапали червени капки. Като кръв. Там, където падали, сухите борови иглички изчезвали и под тях изниквала зелена трева. Не след дълго момичето видяло и очертанията на пътеката. Хапнало на две – на три хляб и сирене, пийнало малко вода и отново тръгнало напред. Но зад поредното дърво, точно в средата на пътеката, седял огромен сив вълк. Очите му горели като огънчетата по мочурищата нощем, а озъбената му паст бълвала зловонна пара.

“Не можеш да минеш оттук, девойче. Този път не е за живи”, изръмжало чудовището с глас като далечна гръмотевица.

“Мама ми заръча да отнеса храна на баба. Тя живее отвъд тази гора – прошепнала плахо Анита. – Пусни ме да мина и ще ти дам от храната си”.

Вълкът се разсмял така, че някъде в близките планини се откъртили и сгромолясали скали, а когато се насмял, казал:

“Храня се със страх, а пия мъка и болка, момиченце, аз съм пазителят на портите и за да минеш през тях, трябва да принесеш жертва”.

Изплашила се Анита, нямало какво да жертва, освен самата себе си, но пристъпила към грамадния вълк и склонила глава:

“Тогава вземи едната ми ръка. Краката са ми нужни, за да стигна до къщата на баба, а втората ръка – за да нося кошницата”.

След миг доловила как вълкът шумно душел качулката и перелината й, а грапавият му език се плъзнал по алената тъкан.

“Някой вече е принесъл жертва за теб, момиче, обагрил е дрехата ти в собствената си кръв. Минавай!”

Едва сега Анита разбрала защо майка й била толкова бледа сутринта и защо пелерината превръщала сълзите й в кръв.

Дълго вървяла Анита между страховито скърцащите стволове, отмятала от пътя си сухия мъх, който се точел от клоните високо над главата й, промушвала се между трънливи шубраци, а когато най-сетне дърветата оредели, първите звезди греели на небосклона.

Забавила крачка, за да си поеме най-сетне дъх, и видяла в далечината къщурка.

Само че прозорците й не светели в жълто, със светлината на маслениче или на огън, а в зловещо зелено.

Но момичето било капнало от умора, а и трябвало да се подслони за през нощта, дори това да не била къщата на баба й. Почукало на вратата, а отвътре се разнесло плашещо грачене:

“Влез, внучке, отдавна те чакам”

Вратата се отворила със скърцане и Анита видяла стара жена, приседнала до огнището, да разбърква в котел нещо зелено и лигаво. Вместо лъжица, в кривите си пръсти стискала кокал, а зелените езици на огъня ближели съсухреното й лице.

“Добре дошла у дома – продължила старицата и се усмихнала на Анита с беззъбата си уста, – какво си ми донесла?”

Момичето извадило от кошницата си дървеното ковчеже, бабата алчно го сграбчила и го отворила. Вътре продължавало да бие окървавено сърце.

“Майка ти най-сетне разбра, че напразно даде сърцето си на онзи ловец и остана с него отвъд. Това донесе само злини и бедност по неговите земи. Сега там най-сетне ще пукне пролет и земята ще започне да ражда, кравите ще се телят, а градушки няма да окълцат житото. А ти, кръв от кръвта ми, ще продължиш занаята на нашия род, за да мога най-сетне да си тръгна.”

Марина и Юлето седяха със затаен дъх и стреснати очи, тъмният перчем на Светли рязко контрастираше с пребледнялото му лице, а когато Дамян и Огнян влетяха в стаята с крясъци, им изшътка и попита:

-Ето какъв е този белег на гърдите на мама… Как ли й е да живее без сърце…?

-Да не си посмял да я попиташ! Но – приведох се към тях, – чувала съм я да казва, че сърцето й е умряло заедно с тате.