Къщичката от захар, плът и мед

Имало едно време едно малко село, сгушено в полите на гъста гора. Там селяните се познавали и от уста на уста се носела страховитата легенда за Гликоза Чернозъба. Някога била сладкарка със златни ръце – превръщала една бучка захар в чудо, толкова вкусно, че да ти се прииска да си оближеш пръстите. Но колкото повече се услаждали вкусотиите ѝ на хората, толкова повече почернявали и се изостряли зъбите ѝ. Когато сърцето ѝ потъмняло като прегоряло черешово сладко, тя избягала в гората. Селяните вярвали, че някъде там, сред дърветата, вещицата живеела в своята чудновата къща, примамваща те с уханието на прясно изпечени сладки.

– И какво става, ако влезеш? – попита дебелият Петърчо.

– Никой не е доживял, за да каже. – бе мистериозния отговор на дядо му.

Неговият по-голям брат Явор бе забил нос в книга от списъка за лятото, а сестра му Мария се бе свила на мястото си, треперейки от страх. Петър стана и се затътри да си вземе шапката от прашния скрин.

– Хайде да проверим! – заяви той, готов за приключение.

Зениците на Мария се разшириха и тя заклати глава в отрицание. Петърчо тропна с крак веднъж и Явор въздъхна, оставяйки книгата настрани. Нямаше как да не угоди на малкото си братче.

След като убедиха пъзливата си сестра да тръгне с тях, трите деца потеглиха към гората. Те следваха виещата се пътечка и колкото по-навътре влизаха – толкова по-зловеща ставаше гората. Клоните над тях се извиваха като костеливи пръсти, а вятърът шептеше заклинания на древен език, който накара Мария да настръхне.

Изведнъж насреща им се показа красива къщичка. Стените ѝ блестяха като глазирани бонбони, покривът сияеше като меден карамел, а верандата от вафлени кори и бисквити придържаха пурички, по които се стичаше течен шоколад. По поляната растяха захаросани цветя, а във въздуха се носеше сладък дъх на ванилия и топло мляко.

Лигите на Петър потекоха при гледката.

– Хайде да се връщаме. – примоли се Мария, сгушена в ръката на Явор.

В този момент вратата на къщичката се отвори. На прага се появи жена с дълги медени къдрици и очи, топли като шоколад. Роклята ѝ се виеше като захарен памук около пищното ѝ тяло.

– О, мили деца, защо бързате? – гласът ѝ беше сладък, а усмивката сияйна и примамлива. – Тъкмо опекох козунак. Заповядайте да хапнете.

Петър заподскача напред към разтворените ѝ обятия и я последва в къщата. Мария имаше лошо предчувствие и не искаше да влиза, но нямаше как да оставят Петър сам с непознатата жена.

По-големият брат хвана ръката ѝ, за да я успокои.

– Стой близо до мен и всичко ще е наред.

Леля Захарина, както им се представи, ги поведе по коридори от кристализирана захар, чиято повърхност блестеше от светлината на желирани бонбони с формата на звезда. Краката им оставяха отпечатъци в лепкавия под, а пъстри човечета от марципан потропваха с крачета по первазите. Огледала с тънки рамки от шарени захарни пръчици се простираха по стените.

Въздухът беше тежък, наситен със сладост и Петър вече потриваше ръце, а пък Мария пристъпваше с разтуптяно сърце. Явор крачеше между тях, а осанката му вдъхваше доверие.

В средата на стаята, в която влязоха, стоеше маса, отрупана със сладкиши. Имаше купища разноцветни бонбони, вафлени торти, плодове и захарни близалки. Имаше и голяма медна тава, а в нея – топъл козунак, златист и с хрупкава коричка.

Петър вече не издържаше. Коремът му изкъркори в отговор на сладостите, които шепнеха „Изяж ме, изяж ме, изяж ме“.

– Не се бойте, яжте от всичко! Има още!

Петър само това чакаше. Метна се на един стол и отхапа огромно парче от козунака, който се разтопи в устата му. Следващото парче глътна наведнъж, после още едно, и още едно, и не спираше, а тялото му леко се клатушкаше от тъпченето.

Явор се престраши и посегна към бонбоните, макар ръцете му да трепереха. Мария го сграбчи рязко.

– Нещо не е наред…

Тя погледна към огледалата. Първоначално видя само себе си и цветните стени, но след миг образът на Леля Захарина се промени. Красивото ѝ лице започна да се разтапя. Косата ѝ увисна на сплъстени нишки, кожата се сбръчка, а усмивката ѝ разкри черни зъби.

– Виж! – с треперещ глас Мария посочи огледалото.

Гликоза Чернозъба се подсмихна. Малките хитреци я бяха разкрили. Явор погледна към ръката си, в която държеше шепа бонбони с формата на очи. Едното се завъртя и премигна насреща му, карайки момчето да запищи.

Петър още се тъпчеше, когато под краката му подът сякаш оживя. Захарните плочки се свиха около него, прилепвайки към тялото му.

– Петре! – извика Явор, падна напред и ръцете му залепнаха за пода.

Мария насочи поглед към огледалото и видя как кожата на Петър започна да блести като захаросана. Тялото му леко се размекваше и се сливаше със стените и мебелите, докато формата му се превръщаше в част от сладката, жива структура на къщата.

Явор се опита да хукне обратно към Мария, но подът хвана и краката му в капана. Вещицата наниза усмивка, която сякаш обещаваше, че къщата никога няма да освободи своите пленници. Както се бе случвало години наред, присламчвайки плътта на изгубени деца към фасадата ѝ. Очите на Явор се разшириха от ужас, щом тялото му започна да се втвърдява, покрито с бяла и кафява захарна кора. Той се опита да изкрещи, но се закашля сякаш се давеше в прекомерна сладост.

Ароматът на прегоряла захар и горчив бадем задушаваше Мария. С бавно, но решително движение тя запълзя назад като държеше ума си фокусиран върху една цел – да се спаси. Около нея стените пулсираха, подът лепнеше, сякаш опитваше да я спре.

Най-сетне тя стигна изхода на вещерската колиба. С последни сили бутна вратата и се хвърли навън. Въздухът на гората беше хладен и свеж, миришеше на мокра земя и бор.

Мария се обърна назад за миг. Къщата стоеше на поляната като от приказка, блестяща отвън, но отвътре пулсираше с живота на погълнатите деца, част от всяка стена и мебел. Навярно дори част от сладкишите на Гликоза Чернозъба.

От този ден насетне Мария никога повече не докосна сладко, от страх да не погълне част от плътта на своите братя.