Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.
Притиснал платнената торбичка с горещи мекици до сърцето си, Лазар бягаше нагоре през гористите хълмове. Косата му, мокра от пот, беше замръзнала по челото му, но не му пукаше. Хич. Защото плътениците не усещат студ… и защото имаше мисия… жизненоважна мисия.
Трябваше да занесе мекиците на върха на хълма преди да изстинат.
-Да ти ги завия в найлон?- бе предложила стринка Неда с неповторимия си трънски диалект, който точно в момента Лазар се затрудняваше да пресъздаде в мислите си. Отказа ѝ – найлонът само щеше да създаде кондензация и ценните хрупкави късчета щяха да идат зян.
Дърветата от двете му страни ставаха все по-редки с всяка измината крачка. Наближаваше целта. Луната надничаше през върховете на боровете. Билото на хълма стоеше на броени метри пред него, толкова близо… и толкова далеч.
Най-накрая, запъхтян, Лазар спря в средата на поляната, в кръг от лунна светлина. Магическа вечер, кимна сам на себе си. Устните му се повдигнаха в тъжна полуусмивка – мекиците пареха, но на Лазар не му бе писано да ги опита тази нощ. Нарекъл ги бе за друг. Отвори торбичката, положи я върху посърналата трева и забърза обратно към близките храсти.
Прикрит в сянката на глогинките, нададе птичи зов, звук между крясък и тракане на кастанети. И пак. И още веднъж. Не спря докато ответно тракане не се разнесе откъм мрачните небеса.
Лазар въздъхна със задоволство. Успех. От мекиците още се вдигаше пара когато зловеща сянка се спусна, кръжейки, надолу към хълма. Огромни нокти разкъсаха торбичката. Остър клюн заръфа златистото тесто.
-Яж, Мамниче- прошепна Лазар и облегна глава в клоните на храста. -Яж.