Литургията на мишките

От открехнатата врата на лабораторията на професор Грегъри Форкасъл звучеше църковна музика. Почуках леко и влязох. Песнопението не беше на английски, нито на латински, а може би на някой славянски език.

В лабораторията цареше безпорядък, нещо нормално за стария англичанин, но от естество, каквото не очаквах: по масите бяха натрупани книги — разпознах Библията на крал Джеймс, както и някои други варианти, предполагам Източноправославни. Близо до тях имаше разгърнат Коран, а страниците му се крепяха отворени от друг текст с изображение на Буда на корицата.

Музиката рязко се смени – зазвънтя напевът на ислямски мюезин. Какво ставаше тук?

– Аа, Бишъп, добре сте дошли, заповядайте. – Брадатото лице на професора се появи иззад един осцилоскоп.

– Професор Форкасъл, ще бъда честен, озадачен съм от това, което виждам и най-вече чувам, в лабораторията ви. Мислех, че се занимавате със сериозна физика, не с теология.

– И сте прав, докторе. Точно затова и ви поканих днес тук.

– Пояснете, моля, какво общо имат религиозната музика, свещените текстове и вашата експертиза по физика на вълните.

Изрекох го по-рязко отколкото ми се искаше. Вече се боях, че осемчасовият полет от Бостън е бил напразен.

– Разбира се. Всичко започна миналата година от това… – Форкасъл ми връчи вестник, сгънат на две – брой на “Таймс” от април 67-ма. Заглавието на първа страница гласеше: “Мъж в критично състояние излекуван напълно след литургия — медицинска мистерия или силата на вярата?”

– Бях чувал за подобни случаи и преди – продължи професорът, – но точно това заглавие ме накара да се замисля — правил ли беше някой задълбочено изследване по въпроса? И макар тогава да предполагах, че влизам в задънена улица, реших поне да опитам. Измервах и изследвах — честоти и хармоници на религиозната музика на различни култури, химически състав на тамяна и смирната, дори светлинния спектър на пламъка на свещите. След няколко месеца работа успях да синтезирам целия набор от сурови експериментални данни в едно елегантно уравнение…

– Какво искате да кажете? – прекъснах аз – Че сте открили уравнение на религията? Че искате да опитате да възпроизведете в лабораторията си ефекта на вярата и свръхестественото? И ме повикахте за да ви асистирам с тази… авангардна идея?

– Оо, не, драги ми доктор Бишъп, това успях да го направя още преди половин година. Вече сме на етап тестове – той махна с ръка и ме поведе напред към една ниша в лабораторията, където под мъждива жълтеникава светлина беше поставена клетка с три мишки. От високоговорител до тях звучеше глух тътен, почти недоловим за човешкото ухо. Мишките изглеждаха в цветущо здраве, с лъскав косъм. Впечатление ми направи, обаче, че две от тях бяха забили муцунки в земята, обхванали нос с потрепващи предни лапи. Третата просто бе застинала, втренчена в жълтото сияние.

– Сензорната терапия, която разработих показва обещаващи резултати, сравними с някои по-силни медикаменти. Това, за което ви повиках, докторе, е вашата експертиза.

Професорът се усмихна широко, почти налудничаво.

– Професор Форкасъл, знаете добре каква е моята експертиза. – направих пауза за да поема дъх, вече ми се струваше, че това е някаква нелепа шега – Дори и да ви повярвам за миг, че сте успели да квантифицирате религиозните обреди, каква за бога връзка има това с антиматерията?

Вместо да отговори, той отиде до една от черните дъски в лабораторията и започна да пише трескаво. След малко се появи уравнение в ъгловат почерк.

– Вижте, доктор Бишъп, ето тук. – той подчерта дебело две от променливите: 𝑓 и 𝜆. – както бихте предположили, лесно извеждаме честотата и дължината на вълната като резултатът остава с положителен знак — именно него използвах за сензорната терапия. Но – Форкасъл продължи ентусиазирано – резултатът би могъл да е и отрицателен. На пръв поглед, в това няма смисъл, такава стойност няма отражение в реалния свят и би трябвало да се отхвърли като математическа странност. Но точно преди да го направя, се сетих за вас, докторе, и вашите успехи в областта на антиматерията.

Погледнах отново уравнението. Трябваха ми няколко секунди да го осмисля, накрая кимнах. Грегъри Форкасъл имаше право.

– Да се залавяме за работа, професоре.

Няколко часа по-късно инструментите бяха настроени. Насочихме свръхчестотния лазер към самотна мишка в отделен кафез. Множество сензори щяха да уловят и най-дребните промени в състоянието ѝ по време на теста, за чиито ефекти ние нямахме и предположение. Поставихме защитни очила, професорът протегна ръка и дръпна ръчката, задействаща цялата система.

От високоговорителите зазвуча пращене почти на прага на осезанието. Потокът вълни, които лазерът излъчваше, бяха далеч отвъд човешките възприятия.

Последващите събития се случиха твърде бързо за да бъдат описани адекватно. В един момент мишката стоеше спокойно, в следващия тя просто изчезна, в рамките на микросекунда. По лицата ни се изписа шок и удивление. След няколко мига, започна да се чува свистене, сякаш въздухът около нас изтичаше под налягане. Другите две мишки зацвърчаха пронизително и започнаха да блъскат по клетката си, да хапят решетките и да дерат с нокти.

– Спрете експеримента! – извиках на Форкасъл.

Той веднага изключи лазера, но свистенето и цвърченето не секнаха. Сетне настана пълен мрак. Инстинктивно вдигнах глава — за мое учудване, успях да видя лампите, но светлината им не се разпространяваше, сякаш се поглъщаше от нещо… Тогава осъзнах какво се случва и какво сме сторили.

– Бягайте, професоре, трябва да напуснем лабораторията незабавно! – извиках в тъмнината.

– Какво става, Бишъп, знаете ли?

– Сингулярност! Няма време за обяснение.

Започнах да тичам към изхода, блъсках се в различни предмети, а около мен хвърчаха листове и прахоляк. Ехтеше църковна музика. Накрая успях опипом да отворя вратата и да изляза в коридора отвън, където лампите все още светеха нормално. Професорът ме последва след секунди и затръшна вратата.

Два месеца след инцидента, лабораторният комплекс в Манчестър беше запечатан и с постоянна военна охрана. Миниатюрната черна дупка в лабораторията бе сравнително безопасна, тъй като все още нямаше критична маса. Имаше, обаче, нещо може би по-обезпокоително — към лабораторията ден и нощ се стичаха потоци от мишки и плъхове, идващи от всеки край на Острова. Успяваха да намерят пролуки, пропуснати от военните и да се наврат навътре в мрачната зала със строшени уреди и свещени книги по земята и в крайна сметка да намерят точката, за която копнееха — порталът към своето забвение.