Lux in Tenebris

Втресе го. Температурата му беше толкова висока, че кожата му сякаш се топеше.

Жълти сенки обикаляха стаята. Малката свещ в средата на масата ги пръскаше по всички стени. Отстрани те изглеждаха като човечета, които сякаш изпълняваха някакъв танцов ритуал около изнемощялото му тяло.

Вратата се отвори със скърцане и хладен въздух от отвън близна горещата му кожа. Той обърна изпитото си лице към посетителя си. Минаваше полунощ и не очакваше някой да е минал целия път през тъмната и гъста гора, за да го навести.

Облечена в семпла черна рокля, стигаща до земята, и наметната с черно наметало, лейди Жанет Атенбърг се приближи до леглото му.

– Преподобни Отче! – прошепна тя и се приведе над него. – Разбрах от брат Матей, че сте болен и веднага дойдох.

– Добре си дошла, дъще. – Абат Йостийм се прокашля. Гъста храчка заседна в гърлото му. – Но защо идваш по това време? Гората е опасно място…

– Моят слуга ме съпроводи. Не можах да чакам утрото. Знаете… Отче… Ако…

– Знам. – прекъсна я той. – Но силите ме напускат все по-бързо.

– Не говорете така. Вие трябва да издържите… – Лейди Атенбърг задържа погледа си върху лицето на абата. То бе придобило мъртвешки вид и ако не мигаше, тя щеше да реши, че вече е умрял. Дълбока, обезкуражена въздишка се откъсна от розовите й устни. – Вие ми обещахте…

Абат Йостийм се втресе отново и старите пружини на леглото задрънчаха под тялото му. Лейди Атенбър извади една кърпичка от чантата си, потопи я във вода и я сложи на челото му. Студени тръпки залазиха по цялото му тяло. Тя притисна по-силно кърпата с деликатната си ръка, наведе се напред и прошепна в ухото му: “Ако вие не ми помогнете, сама ще го направя.”

Абата беше прекалено слаб, че да възрази. Но страхът се настани в очите му и не го напусна дори след като те останаха завинаги отворени…

Джоан слизаше бавно по почти разрушеното от времето стълбище. Тя изчакваше на всяка крачка, за да се увери, че някое стъпало няма да поддаде. Джоан бе изследовател, това беше работата й, и знаеше от какво и как да се пази, или поне така си мислеше.

Тя погледна часовника на ръката си. Скоро щеше да се стъмни и трябваше да побърза, ако не искаше тъмната гора да я погълне навръщане. Джоан направи още няколко крачки и се озова насред дълъг коридор. Насочи фенера си напред и тръгна с предпазлива, но уверена крачка. Тишината бе оглушителна. За първи път й се случваше да попадне на такова място. Дори собствените й стъпки, дишането й, всичко сякаш се поглъщаше от пода и стените.

Изведнъж до ухото й се разнесе лек шепот и Джоан застина. Заслуша се. С всяка следваща крачка шепотът ставаше все по-ясен. Звучеше леко напевно, като че някой изпълняваше литургия. “Това е просто плод на въображението ми”: помисли си тя.

Джоан не спираше да върви докато накрая коридорът се сля в един безкраен тунел. Назад, напред, на никъде не се виждаше изход. Шепотът се превърна в звънлив женски глас, който действително изпълняваше литургия. Джоан не разбираше думите, но се чувстваше странно привлечена от тях. Тя пусна фенера до крака си и се понесе като в транс по коридора.

Сянката й пробяга по стената и изчезна. След малко се появи отново и тръгна в противоположна на тялото й посока. Сякаш се опитваше да избяга от подземието на изоставеното преди години абатство. Но вече беше прекалено късно.

И Бог каза: Да бъде светлина.

И стана светлина.

И Бог видя, че светлината беше добро.

И Бог раздели светлината от тъмнината.

Но тук, където години наред не бе огрявал слънчев лъч, тъмнината властваше над поробените души.

Преди 300 години на това място бе извършено тъмно тайнство.

За да се спаси от нежелан брак, лейди Жанет Атенбърг, с помощта на брат Матей, извърши древна и прокълната литургия. Но вместо свобода, тя намери своята гибел тук, в подземията на абатството.

Душата на лейди Атенбърг потъна в мрака. 300 години тя чакаше търпеливо своето спасение. И когато най-после някой дръзна да прекрачи прага на абатството, Жанет най-после изпълни последната част от своята литургия.

Тя се понесе към отвъдното, а измежду стените на абатството Джоан щеше да чака своя заместник. Тя само можеше да се моли това да не отнеме още 300 години…