Майсторът на марионетки

Всяка пролет цялото градче тръпнеше в очакване на куклените приказки на Майстора на марионетки – представленията му бяха невероятни, като изстъргани от живота, а куклите… о, куклите бяха толкова живи, истински и красиви – сякаш живееха собствен живот на малката сцена. Никой не знаеше как се казва Майстора на марионетки, наричаха го уважително Маестро Маго и избягваха да го поглеждат в очите – щом погледът му срещнеше чужд, човекът можеше да се закълне , че Маестрото си е отчупил късче от душата му.

Петро беше странстващ джебчия , който съвсем случайно се озова в градчето преди седмица и усещайки възторга на населението, реши да остане и да види тъй прочутия Майстор – можеше пък да намери късмета си в неговите съкровища, ако имаше въобще такива – казваха, че куклите никога не продава – в краен случай тях щеше да вземе. Проследи с поглед пищно украсения фургон – целите му страници бяха опасани с изящна златна бродерия на танцуващи марионетки – и изчака тълпата да наобиколи Маестрото, за да влезе незабелязано отзад.

Вмъкна се в наглед не големия фургон и остана безмълвен – отвътре изглеждаше поне три пъти по-голям и по целите му стени бяха наредени куклите – всякакви: жени, мъже, деца, старци, слаби и възпълни, руси , черни и всички бяха вперили съжалителни погледи в него.

– Имам си вече крадец, но още един никога не е излишен – чу иззад себе си дълбок и насмешлив глас.

Петро се обърна рязко с малкия кинжал в ръка, но вече беше късно – видя само призрачната усмивка и празните бледосини очи на Маестрото изпод бродираната със злато качулка на черната му наметка. Тялото му се вдърви – видя как той посяга към него с дългите си пръсти обсипани с пръстени и усети как златните въженца се стягат около ръцете и краката му.

Вечерта на представлението имаше разкошна нова кукла – в ръката си държеше миниатюрен кинжал.