Мащехата

Смъртта ме съпровожда с всяка крачка. Първо уви хлъзгавите си пипала около любимият ми и го запрати към студената гръд на друга любовница -земята. След това изтръгна от корен плода на нашата любов и женствеността ми. Когато възвърнах сили и съзнание знахарката спасила живота ми тъжно ми обясни, че повече няма да успея да зачена. Бях съкрушена, отпаднала, загубила вяла и желание да се боря, да живея. Въпреки всички родителите ми ме приеха без дори да срещна искрица от укор в погледите им.

Начетените хора казват, че времето лекува, но болката от загубата не изчезна. Времето я притъпи, само за да забие нова кама в гърдите ми. Родителите ми паднаха жертва на ужасния мор обезлюдил градове и села, а сърцето ми потъна в траур. Лутах се като оживял труп сред пустите улици. Не търсех смъртта, не търсех състрадание или прошка. Скитах се, за да избягам от воплите надигащи се като вълчи вой в празната ми душа.

Нямам представа как съм попаднала при роднина. Дали някой се е смилил над мен и ме отвел там където ще имам покрив и познати лица или сама съм стигнала – не помня. Не помня и първите месеци които прекарах в дома им, но помня всеки проклет ден след смъртта на леля ми чак до момента в който не пристанах.

Не знам как почина леля. Дали беше болестта, старостта или нещо по-страшно. Знам само това което видях и преживях тогава. Сластния поглед на вуйчо ми над вкочанения труп на жена му. Животинската похот усещаща се в облялата го трескава пот. Странни думи изречени не на място и последвани от хищна усмивка. Езикът му, облизващ нервно напуканите му устни сякаш змия предвкусва предстоящия пир.

Още там, пред помътнелите очи на съпругата си той разкъса дрехите ми и ме взе. Била съм ялова. Била съм негодна. Не съм била достойна за нищо повече. Думи, ръжди гвоздеи тровещи разкъсаната ми душа повече отколкото преживяното унижени и срам. А на сутринта почернелите ми очи и бледи страни носещи следите от снощните горчиви сълзи изглеждаха като скръб. Скръб, но не за леля ми, а за мен и това което ме очакваше щом малцината дошли да изкажат съболезнования се разотидат.

Ден след ден униженията и болката се стоварваха върху мен като чука на инквизитор – разкъсващ, но пазещ искрата на живото до сетния вик, до точката на пречупване. Исках да умра, но знаех, че сторя ли го ще доставя удоволствие на вуйчо си. Сълзите му харесваха, молбите го възбуждаха ала повече от всичко той диреше страданието в погледа ми. Даваше ми храна, подаряваше ми дрънкулки които не докосвах и купуваше скъпи дрехи с единствената цел да ги превърне в дрипите които нося.

Когато въглищарят ме попита за съпруга видях лукавия поглед на вуйчо ми. Продаде ме като добитък, спазари ме. Той не се отърваваше от мен, от допълнителното гърло което трябва да храни, той ме пращаше да страдам. Знаеше, че няма да зачена, че съм негодна и нечиста. Знаеше какво щеше да последва когато женихът ми открие това. О, какво удоволствие предвкусваше той. Двойни мъки, за мен и за бъдещият ми мъж. Приех. По-добре да се изправя срещу неизвестното бъдеще отколкото да страдам още ден в лапите на мъчителя ми.

Не знаех, че съм способна на това. Влюбих се. Първо в децата, а след това в баща им. Дотолкова ги обичах, че ги имах за свои, за плът от плътта ми. Бях готова да пролея и последната си капка кръв, за да ги вардя като орлица. Обичах и съпруга си. Обичах мълчаливата му усмивка и това, че ме разбира само с поглед. Обичах да усещам нежните му ръце потъмнели от сажди да ме притискат като дете към силните му гърди. Никога не вдигна ръка срещу мен, не ме наруга или насили. Той знаеше и въпреки всичко ме приемаше такава каквато съм.

Преди да успея да разцъфтя за нов живот съдбата попари крехките ми листенца и все още ненапъпили цветове. Глад и мор заляха земята и не подминаха и нашето семейство. Съпругът ми полагаше нечовешки усилия, за да препечели някой залък, а вечер морен успокояваше децата, а след това и мен. Сърцето ми се късаше да го виждам как изнемогва от умора, глад и тревоги. За седмици рухна и заприлича на сгърчен пергамент. Силните му ръце изтляха, а мощната му гръд, в която намирах покой и упование докато слушах приспивните удари на сърцето му, се стопи като свещ.

Дните падаха като гнило месо от кокал. Гладът и нищетата бяха наши спътници, а смъртта нетърпеливо надничаше през прозорците. Усещах, че няма да издържим дълго, че скоро няма да има храна дори и за безценните ни деца. Виждах решението, но съзрях нещо което ме уплаши. Той ме бе обикнал. Обичаше ме искрено и безрезервно, повече дори от собствените си деца.

Започнах да му говоря, да злословя и да впивам разяждащи като отрова на пепелянка думи в сърцето му. Чувствах се омерзена заради това което върша, но тогава изстрадалото ми съзнание смяташе това за решение. Вместо това той отпрати собствените си деца в гората, оставяйки ги на милостта на зверовете, и отряза пръст, за да ме засити.

Тази нощ плаках, за него, за децата, за несправедливия живот. Не плаках за себе си, нямах отдавна сълзи за това. А щом децата се завърнаха вече бях решила. Нямаше друг път за спасение. Явно съдбата отдавна бе направила своя жребий и само чакаше времето да не довлече до него.

Накарах съпругът ми да отведе отново децата в гората. Докато ги нямаше се подготвих. Кипнах вода и облях изтерзаните останки напомнящи човешко тяло. Изстъргах потта, болката и тъгата. Търках докато кожата ми не стана червена като на новородено. Вчесах оредялата си коса докато не придоби мътен блясък. Облякох бялата ленена риза която той ми подари когато го приех за съпруг. Настоявах да я размени за храна, но той твърдо отказваше. Взех ножа и зачаках.

Чаках дълго, по-дълго отколкото би изглеждал човешки живот за дребната еднодневка. Стъпките му бяха тежки, пропити с мъка и печал. Сърцето ми, до сега спокойно, ускоряваше ритъма си знаейки какво предстои. Прекарах студеното острие по дължината на китките си, а щом вратата се отвори се хвърлих диво към него. Ножът изсвистя и се впи стръвно в гърдите ми. Стоманата прониза крехката ми кожа, спусна се между порцелановите ми кости и прониза сърцето ми пред ужасения му поглед.

Строполих се в прегръдките му. Опитах се да му прошепна да не плаче, но кръвта изпълваше гърдите ми и ме давеше. Вдигнах окървавената си ръка и досущ като кърмачка поставих окървавения си пръст между устните му. Дано децата съумеят да се върнат. Дано той ме разбере и ми прости. Те трябва да живеят, трябва да продължат.