Милена грозната

Хелоуин. Хелоуин беше нейната нощ. Нощ на вещици, нощ на духове, нощ на зли сили.

Милена се огледа в огледалото. Луминесцентната лампа светеше право в лицето ѝ. Не напразно ѝ викаха Милена грозната. Нямаше нужда от маска – истинска вещица.

Децата бяха жестоки. Подиграваха ѝ се. В училище зад гърба ѝ я наричаха Милена грозната. В гимназията също. Момичетата не говореха с нея, а момчетата я отбягваха. Животът ѝ се превърна в истински ад, особено когато се влюби за първи път. Опита се да заговори любимия. Той ѝ се подигра в лицето, заради лицето. Това я огорчи до такава степен, че реши да му отмъсти.
Обяви война на целия свят. Точно в този момент минавайки покрай книжарницата откри тънка книга с бели корици с черни букви „ Медитация“. Прочете я на един дъх. Там пишеше, че ще промени живата си със силата на мисълта и го постигна. Практикуваше Магия. Омъжи се за съседа, изтъкнат адвокат двадесет години по- стар от нея. Водеше го за носа. Заради нея той ходеше като зомбиран. Шепнеше галено „Мише“, хванал ръката ѝ.

Първият, когото уби на Хелоуин беше любимият ѝ от гимназията. Отвлече го в гората и го изкорми. Червата му се изсипаха на земята. Тя се кискаше от удоволствие.

Всяка година на Хелоуин убиваше по някого, който беше я наранил през годините. На следващата година беше момичето, което ѝ се подигра в училище. Отвлече я в гората. Отряза главата ѝ. Падна голям смях. И така до днес.

Тази вечер беше набелязала десетата жертва. Съседката. Тя злословеше по неин адрес.

Милена грозната… хлътналите ѝ очи, месестия нос, тънките устни, острите зъби и късата брадичка я гледаха от огледалото. Нахлупи островръхата черна шапка, облече черна пелерина и
яхна метлата.

Отвлече жената от маскираната тълпа. Летяха. Пусна жертвата от високо. Смехът ѝ огласи цялата вселена.