Момичето без ръце

В селото казваха, че мелничарят е продал душата си, за да спаси мелницата от потопа. Истината беше по-лоша: продаде дъщеря си. Реката ревеше, колелото се давеше в черна вода, а пред мелничаря застана мъж с рога и очи като жарава. Нямаше сянка зад него. Рече:

– Дай ми най-чистото под покрива си.

„Най-чистото“ беше Елия: момиче с очи като лед, кожа като брашно и смях, който правеше утрините по-леки. Когато демонът протегна ръка, тя се прекръсти; пламъкът от погледа му потъмня като залят с вода.

– Твърде чиста е – изръмжа той. – Отрежи ѝ ръцете. Нека кръвта ѝ се смеси с твоя грях. Тогава ще е моя.

Мелничарят вдигна брадвата. Елия не извика, нито затвори очи. Когато кръвта ѝ изпръска стените, очите ѝ се наляха с бездънен мрак. Демонът притисна с нокти като въглен окървавените чукани на ръцете ѝ и зашепна слова, от които мелницата изскърца.

– Вземам ръцете ти. Давам ти глад. Ще пиеш кръвта на грешници и невинни. Всеки живот ще те прави по-силна, но никога сита. С времето кръвта ще ти даде нови ръце, ала не вкусиш ли я до следващия залез, те ще те изядат.

– Приемам – рече Елия и се усмихна с уста, от която капеше собствената ѝ кръв.

Тая нощ реката се прибра.

Първите жертви на момичето бяха скитници край пътя. Лишена от ръце, тя им прегризваше гърлата като звяр. Кръвта прииждаше топла и сладка. След всяка смърт кожата ѝ добиваше прасковена розовина. Но залезът идваше бързо, а с него и болката под кожата: горещи въглени, стържещи по костите ѝ. И тя тръгваше на лов.

Скоро почнаха да изчезват деца. После жени. После цели семейства – намираха ги в леглата, с гърла, зейнали като втори усти. Селяните я нарекоха Безръкото проклятие.

Една зима, когато вълците слизаха до самите огради, Елия достигна град с високи стени и пазачи с арбалети по кулите.

Бяха ѝ подготвили капан: девойка щеше излезе с кандило и да се престори на жертва, а стрелците да обсипят кръвопийката със стрели, наквасени в разтвор от сребро и сол. Груб план, ала страхът рядко ражда мъдрост.

Елия дойде по здрач и момичето с кандилото дори не понечи да ѝ избяга.

– Стреляйте! – изреваха пазачите.

Стрелите полетяха и се забиха в гърдите, шията и корема ѝ. Елия се олюля, смехът ѝ заскърца като кости. И отведнъж от раменете ѝ поникнаха ръце – нови, изковани от черна кръв и дим, с пръсти като остриета, които неспирно шаваха по своя собствена воля.

С новите си ръце Елия се оттласна от земята, метна се на стената и с един замах откъсна главата на първия стражар. На втори разпори корема и пръсна кръвта му по стените. Камбаната на портата зазвъня сама, ударена от нечии откъснати крака. Калта в крепостния ров стана на червена река. Никой от града не успя да избяга. И ни една молитва не бе прочетена до край.

А черните ръце на Елия продължиха да пулсират като живи.

– Дай ни още – шепнеха те. – Още кръв. Иначе ще те ядем отвътре.

С всеки пропуснат залез започваха да съхнат, да миришат на ръждиво желязо, да се впиват в раменете ѝ и да ги гризат отвътре. Болката сгъваше Елия на две. За да не я изядат собствените ѝ ръце, ѝ трябваха гърла, сърца, литри червена течност.

Тя върлуваше по света като чума. Зад нея горяха мостове, кладенците преливаха от трупове и оставаха наквасени червени следи. Нощем в клоните на дърветата светеха фенери от човешка кожа. Ако оцелееха, децата, оставаха неми.

В един манастир опитаха да я спрат с песнопения и кръстове. Стар игумен я погледна право в очите.

– Кога ще спреш, дъще?

– Когато ръцете замлъкнат – отвърна тя.

– Няма да млъкнат, ако ги храниш.

– Точно затова – рече Елия, – никога няма да спра.

Черните ѝ ръце изсвистяха във въздуха. Камбаната падна и разби олтара. Плисналата по камъка кръв приличаше на нова икона.

***

Една нощ, когато луната се сви като изядена, демонът се върна. Коленичи на върха на купчина трупове като на трон и се усмихна като човек, който оглежда добре свършена работа.

– Добре се справи, дете мое. Светът изтъня. Скоро ще тръгнем към други. И тогава ще ти върна ръцете.

– Искам само гладът ми да не свършва – рече му Елия.

– Ти не търсиш спасение – възкликна демонът тихо, като че ли я съжаляваше. – Аз ти предлагам край на болката, а ти го отхвърляш. Защо?

Елиа го погледна с очи, в които вече нямаше нищо човешко.

– Защото лъжата е в милостта, не в болката. Милостта е временна, тя винаги иска нещо в замяна. Болката не иска нищо. Болката винаги казва истината.

– Истината? – изсмя се демонът. – Истината е смърт.

– Не – прошепна Елия. – Истината е глад. Смъртта е само начинът да го храня.

Той протегна длан; от земята бликна черна вода.

– Ето ти истинска милост: събереш ли седемдесет и седем сърца до утрото, още сега ще ти върна ръцете.

Елия се усмихна.

– Милостта ти е капан.

– Всичко е капан – отвърна демонът нежно.

До настъпването на утрото тъкмо седемдесет и седем души си поеха дъх за последен път. На изток небето посивя. Черните ръце заблестяха… и изведнъж взеха да се врязват в раменете на Елия, сякаш искат да се родят наново. Болката я први на две. Тя се засмя през сълзи. Разбра: милостта беше истинска. Но тя не я искаше.

– Останете каквито бяхте – прошепна на ръцете си. – Яжте ме, когато се забавя. Викайте ме, когато забравям. Дръжте ме гладна.

Оттогава легендите се промениха. Вече не разказват за клето момиче, принесено в жертва на дявола. Разказват за жена с черни ръце, които шепнат и са ненаситни, и за градове, които рухват не от стихии, а от жаждата ѝ.

Понякога, казват, седи на прага на една стара мелница и гледа към реката. Водата минава спокойно, колелото се върти. Нощем върху него се белеят костите на един баща. Когато вятърът подхване брашното, то се сипе като сняг. Елия затваря очи и слуша как черните ѝ ръце шепнат.

– Още. Само още един живот. И после още един…

Тя става. И тръгва. Не защото е принудена – а защото е избрала болката пред милостта. Защото в глада се крие истината за нея. И защото някъде в мрака, където сенките бягат от рогатия мъж, някой трябва да върши работата му по-добре и по-дълго.

Светът продължава да изтънява. А там, където стъпва Елия, земята звучи кухо, като барабан от човешка кожа. И всеки залез е обещание, което тя изпълнява с усмивка.