Напусто

Сбрани под стряхата на старата черква, няколко бездушници очакваха литургията насядали под дебелата сянка на чердака.

С три гробовни дръна селската камбана печално изстена началото ѝ.

От горичката на хълма се носеше утринната хладина на Балкана, в едно с воплите на оплаквачките.

‘Война’, Гено Байното запрати хлъзгава храчка в прахоляка.

‘Ш-ш-ш-ши-бббб-ана сган’, изпелтечи Чаво.

‘Видяхте ли телата? Главата ти я нямаше Гено…а червата на войводата висяха през дирника му… Свий един тютюн, Попе, че скоро ще е…’

‘”И кокалите им гният несбрани, плъхове ръфат омерзената плът, че я носят по земята черна…”‘

Войводата мрачно изрита едно менче със здравец. Бездушник или не, щяха да ги поменат и тогава вече мъст щяха да дирят.

С Божията воля.

‘Кръвчицата ще им пусна, мамка им душмани. Капка по капка ще ги цедя, и кат Влад Войводина ще ги буча мир да не видят душите им.’

Като пребито псе Гено се сви в най-тъмната ниша под чардака.

Мигар не бяха се били безстрашно в последните часове на земния път? Мигар не бяха дали най-свидното на Бога Единствен? Че и след смъртта да не видят душите им покой и да бродят бездушни по земята грешна мъст да дирят?

Всуе.

Богът Единствен искаше кръв. Отряди бездушни привика, сбра ги на място дето ни Смъртта обитава, ни Животът е даден, и по негова воля и с божията омраза да колят без милост де що видят безверник ги благослови.

Че Бог е Единствен и вси раби сме грешни.

‘Амин.’