Неозаглавено

“ОТЧЕ НАШ, ТИ, КОЙТО СИ НА НЕБЕСАТА…”
Литургията щеше да започне в 19:00. Значи трябва да е в църквата поне половин час по-рано. Погледна часовника си. Имаше достатъчно време да изгледа следобедната кратка емисия новини.
В средата ѝ вече съжаляваше. Очакваше да види щастливи хора, които очакват най-християнския празник и се подготвят за най-тъжния ден на годината, а вместо това…войни, насилие, убийства, изнасилвания и каквото по-отвратително може да измисли човешкия мозък, който, поне в това отношение, работеше на пълни обороти.

За това ли беше разпнат Той?! Какво ли чувства гледайки отгоре в какво се е превърнал света, за който се пожертва?

“И ти, Господи, защо нищо не правиш? Защо нищо не променяш? Години, векове вече!”

“…ДА СЕ СВЕТЍ ТВОЕТО ИМЕ…”

Винаги е знаел, че ще стане свещеник. Още от малко момче. Да служи, не толкова на Църквата, а по-скоро на Отеца и Сина. И затова никого не учуди решението му след завършването на средното образование да следва теология. И не за да има един сравнително лесно взет диплом, с който да обогати биографията си и който да му помогне да намери по-добра работа, а защото вярваше, че има призвание – да светѝ името и делото Му.

И сега, десет години по-късно, нищо вътре в него не се е променило. Вярата, посята в плодотворната почва на сърцето и душата му, даваше плодове.

Но светът… светът е съвсем различен. Лукавият дебне отвсякъде. Дори и в Църквата, която би трябвало да бъде домът Господен, се бяха промъкнали агентите му…

“…ДА ДОЙДЕ ТВОЕТО ЦАРСТВО…”

Бързо се прекръсти.

Не и в неговата енория. Тя беше като праведен оазис в този грешен свят. Или поне така му се искаше.

” Кого заблуждавам? Себе си?! Този всяка нощ пие и пребива жена си… Другият има любовница… А онзи там посегна на племенницата си… Синът на псалта е завършен наркоман, дори цялата литургия не успява да изслуша без да излезе навън да дръпне едно хашишче, преди да приеме нещо по-силно… Опитвам се, но…нищо не постигам. Нищо. Енорията ми е огледало на останалия свят…”
Изключи телевизора и отиде до гардероба, за да извади необходимите му вещи.

” А ако точно това е моето призвание?” просветна му изведнъж. ” Ако съм изпратен на този свят като предвестник…за настъпването на Неговото Царство… Не съм си свършил добре работата… Не съм…”

” … ДА БЪДЕ ТВОЯТА ВОЛЯ, КАКТО НА НЕБЕТО, ТАКА И НА ЗЕМЯТА…”

Но какво би могъл да направи, за да промени нещата?! Някога Бог изпрати своя Син…

Това е!

Той не е син Божий, заченат беше порочно, имаше братя и сестри, но е изпратен тук, сред порока, за да изкупи греховете. Тези, които са се прибавили през вековете, след като Той бе разпнат. Защото те, греховете, са твърде много. Защото една жертва не е достатъчна. И той трябва да се пожертва, доброволно, за да спаси душите на грешниците. За да настане мир и разбирателство по света.

” Това ли е желанието ти, Господи?” попита, повдигайки глава нагоре.

Отговор не получи, но вече знаеше.

” Да бъде волята ти!” прошепна и излезе от къщата.

“… НАСЪЩНИЯ НИ ХЛЯБ ДАЙ НИ И ДНЕС…”

Хляб и зрелища!

Това е единственото, което желаеха енориашите му. Никой не му обърна внимание, когато влезе в храма и нарами разпятието, все още не прибрано от сутрешната литургия. Само десният псалт, с когото го свързваше дългогодишна дружба, го попита:

” Къде отивате, отче?”

Не му отговори. Качи се на камбанарията и заключи вратата след себе си. Закрепи дървения кръст и без да иска удари камбаната. Неочакваният звук привлече вниманието на тълпата. Всички повдигнаха поглед. И видяха свещеника с обезумял поглед да се подготвя за… какво? Някои извадиха смартфони и се подготвиха да снимат. Някои се смееха и го сочеха. Никой не се опита да го спре. Никой!..

“… И ПРОСТИ НИ ДЪЛГОВЕТЕ НИ, КАКТО НИЕ ПРОЩАВАМЕ НА НАШИТЕ ДЛЪЖНИЦИ…”

“Прости им, Господи, те не знаят какво правят?” прошепна, коленичи и започна да се моли. За себе си. И за всички останали.

След като свърши, се изправи пред разпятието, качи се върху дървото поставено за краката и заби първия пирон.

Беше лесно. Желязото явно не срещна кост и премина само през сухожилия.

Болката беше ужасна, въпреки че не потече много кръв. Вероятно защото пиронът затваряше раната. Така трябва. Да се мъчи с часове. Защото греховете, които изкупва са много. И страшни. Ужасяващи.

Протегна лявата си ръка, закрепи я за дървото и замахна с чука…

Някоя жена долу най-накрая разбра какво гледа.

И изкрещя.

“…И НЕ ВЪВЕДИ НАС В ИЗКУШЕНИЕ…”

Долу тълпата крещеше.

Но той не чуваше. Нито виждаше. Единственото, което чувстваше, беше болката. И тънката струйка кръв, която се процеждаше покрай забития пирон.

Биха могли да се качат в камбанарията, да разбият вратата, все още можеха да го спасят. Но не го направиха. Само викаха ” Отче! Отче! Попе! Слез! Престани!”

Искаше да го направи. Имаше време. Да слезе долу, да им обясни и може би, някои от тях щяха да се вслушат и да не грешат за известно време. А останалите? Какво ще стане с останалите?

Не! Трябва, длъжен е да завърши започнатото. Всичко останало… това е дяволът, който дори и сега, в сюблимния момент, се опитва да го изкуши.

“… НО ИЗБАВИ НИ ОТ ЛУКАВИЯ…”

Болката го караше да губи съзнание.

Ох, защо не свършва вече!

И тогава го чу. Някой удряше по вратата. Сам. Нямаше да се справи с нея. Но ако извика и други. Не! Те, останалите, бяха твърде заети да наблюдават как умира. Нямаха време, а може би и желание, да го спасяват.

” Никола! Никола! Отвори ми!” чу глас зад вратата.

Познат глас. Но замайването не му позволи да разбере кой е.

” Махай се от мене, Сатана!” извика и дръпна прикованата си ръка, позволявайки на кръвта да тече по-силно.

“… ЗАЩОТО ТВОЕТО Е ЦАРСТВОТО, И СИЛАТА, И СЛАВАТА ВОВЕКИ…”

Не! За Бога, не!

Какъв е този звук, който си проправя път в съзнанието му? Полиция! Пожарна! Линейка!

Кой ги е извикал? И защо? Все още не е готов.

Ще го спасят. И всичко ще бъде напразно.

Чува ги. Близко са. Трябва да направи нещо. Бързо.

Задърпа ръката си.

Кръвта шуртеше.

Не достатъчно бързо.

Тогава се залюля. И по-силно. И още. И още.

Докато кръстът се счупи. И той полетя надолу. Удари се силно в земята. Опита се да поеме въздух. Веднъж. Втори път. Не успя. Всичко свърши…

И в този момент пристигна помощта, повикана от псалта.

“… АМИН!”

Тялото беше прибрано. Тълпата се разпръсна. Само двама мъже седяха горе в камбанарията.

” Казах ти, че ще го взема” пръв проговори облеченият в черно.

” Каза ми.” прошепна вторият, облечен в бяло. ” Отиде си още един праведен човек. А вече са толкова малко.”

Стана, разпери криле и полетя нагоре, към небесата…