Открадната тишина

Не помня кога започна всичко. Може би след онзи сън, в който я видях. Имаше слабо, изтерзано лице, като на човек преживял глад и терор. Не си спомням дрехите ѝ, но си бях създал представа за тях – изпокъсани, сиви и прашни. Със сигурност запомних гласа ѝ, който искаше да я пусна да влезе и протегнатата ръка, с пречупени до кръв нокти. Помислих, че ще ме достигне и се събудих. Часовникът у дома е старинен и пазен семеен предмет. От дете съм свикнал с натрапчивото отмерване на времето, но този път механизмът сякаш удряше вътре в главата ми. Тиктакането и сърцето ми биеха едновременно и много, много бързо.

Дни след съня ми усетих, че някой ме наблюдава. Косъмчетата по врата ми се изправиха предупредително и се озърнах. Около мен беше пълно с хора, всеки можеше да е. Някой докосна рамото ми и ме сепна.

– Да?! – подскочих на място, но срещнах погледа на една изненадана млада жена с бебешка количка.

– Вие ли ме докоснахте по рамото?

– Не – усмихна се тя и добави – Вие просто се извъртяхте. Навярно сте изтръпнал – понечи да ме отмине, но смутената ми физиономия я накара да спре и наистина да ме докосне.

– Може някой да опитва да се свърже с вас.

– Какво имате предвид?

– Духове или нещо подобно. Сега е толкова модерно – засмя се и тръгна, а аз я изпратих с изтерзана усмивка.

Минаваше полунощ, но не ми се искаше да заспивам. Сънят, докосването – чувствах, че това са важни предупреждения, но за какво. По принцип обожавам да си почивам в тъмно и тихо помещение, затова и живея в покрайнините, но тази нощ не ми се искаше да оставам изолиран. Пуснах си грамофона, светнах всички лампи и застанах на прозореца да гледам преминаващите в далечината автомобили. Не знам кога съм задрямал, но я видях. Седеше и гледаше старинния часовник. Косата ѝ стоеше на клечки и в нея можех да видя малки охлювчета, треви и кал. Стресна ме когато се обърна. Тръгна толкова рязко към мен, че се събудих отдръпвайки се назад, което накара канапето, на което седях да се прекатури. Едва дишах. Комично лежах на пода с вирнати крака, но паниката тежеше на гърдите ми и не можех да стана.

– Тук съм.

Чух я ясно и скочих на крака. Стаята ми се завъртя, виждах черни точки и ми трябваше време да осъзная, че няма никой друг.

– Излез. Покажи се!

– Трябва да ме пуснеш!

Гласът зучеше като ехо. Удряше се във всички ъгли на стаята и отекваше в главата ми.

– Коя си ти? Къде си?

– Тук съм. С теб. В теб.

Косъмчетата по врата ми се изправиха, този път от усещането за ръка разрошваща косата ми. Разстръсках я и се развиках:

– Разкарай се, махни се. Излез от главата ми!

Смях изпълни черепа ми.

– Неее.

Моята “спътница” обсеби мислите ми, изхвърли тишината от живота ми. Опитваше се да ме завземе отвътре. Борех се с всички сили да отхвърля набезите ѝ, но тази буря….Поредната светкавица проблясна зад прозореца. С гръб съм и виждам сянката, която се появи с нея. Седя сам насред тихата стая, но на стената се очерта женска слаба фигура с окъсани дрехи. Смехът и постоянните ѝ приказки ме побъркват. Вече не се изолирам. Заобикалям се със светлина и звуци, но тя е силна. Поема мислите ми, иззема контрола над тялото ми. Паниката настъпва на вълни: първо студ, после ускорен пулс, после безсмисленото желание да избягам от собствената си кожа. Искам да изкрещя, да разбия тишината на парчета, да изригна, да направя така, че въздухът да затрепери от звука на собствения ми глас. Но не мога. Парализиран съм. Устните ми са плътно стиснати, сякаш невидими пръсти ги държат затворени. Тишината вече не е просто отсъствие на звук, а активна сила, която ме преследва, задушава ме и иска да ме погребе. Усещам как с всяка следваща минута гласът напира и ме измества. Стаята се отдалечава, съзнанието ми се свива, моята релаксираща тишина се превръща във фуния на зациклил ужас. Вече не съм аз. Тя е.