Откраднато сърце

Старателно изрязаните ми нокти чегъртаха упорито всеки милиметър на дланите. Топлата вода отми ухаещата на сапун пяна, от лакътя чак до върховете на пръстите ми. Измил и подсушил ръцете си, ги вдигнах и медицинската сестра нахлузи черните хирургични ръкавици. Сложи ми предпазните плексигласови очила и върза маска на лицето ми. От новите, сини с малки червени сърчица. Кимнах към музикалната уредба и тя пусна четирите сезона на Вивалди. Проверих манометрите на живото-поддържащите уреди и системи и влезнах в операционната зала. Студеният полъх с аромат на спирт, йод и хлорхексидин ме прегърна и застанах пред хирургичната маса.

Приспана от упойката, пред мен лежеше Клара. Четиредесет годишното и лице, отпуснато и спокойно излъчваше красотата на успяла в живота жена. Трите деца и кариерата сякаш бяха я разкрасили още повече от деня в който я видях за последно като ученик. Денят в който ми открадна сърцето и избяга за да не се завърне повече.

– Докторе? Има ли нещо? – попита ме анестезиолога притеснен от съзерцанието ми над пациентката.

– Да започваме. – погледнах го и изчаках да сложат скалпел номер три в протегнатата ми отворена длан.

Острието се плъзна бавно и уверено оставяйки разрез по средната линия на гръдния кош. От ямката на шията до под мечовидния израстък. Точно между гърдите, които някога мечтаех да обхвана и да смуча като бебе втвърдените им зърна. Гърди, чиито великолепни шоколадови ареоли, сега бяха на сантиметър от дланите ми. Предвидлива сестрата попи потта, избила по лицето ми.

– Скалпел втори номер! – наредих уверено и протегнах длан, без да поглеждам към сестрата.

Прерязах меките тъкани и мускулите около гръдната кост и изчаках стажуващият хирург и анестезиолога да ги почистят и фиксират.

– Трион! – гласът ми трепна.

Жжж-жжж. Стиснал здраво уреда, проверих изправноста му и възвърнах моментно загубилата ми се увереност. Ръката ми беше спокойна, пръстите не потреперваха.

– Шоутайм! – погледнах под вежди екипа и изчаках няколко секунди, да започне любимия ми пасаж от четирите сезона на Вивалди.

Механичният трион докосна оголения слънчев сплит на Клара. Забръмча и зъбците му застъргаха костта. Още сантиметър и ще съм вътре.

Вътре където уморено от щастливия живот, пърхаше болното и сърце. И трябваше да го поправя, за да продължи да живее още по-щастлива с перфектния си съпруг и перфектните деца. Там някъде далеч в перфектния си дом.

След последния половин милиметър, костта изпука и от вътрешното напрежение двете половинки се раздалечиха една от друга.

– Ретрактор!

Лъскавите хромирани лапи на инструмента хванаха двете половини на гръдния кош и го разтвориха.

– Докторе, не е ли прекалено? – анестезиологът попи кръвта по разрязаната кост и ме погледна, премигвайки зад опръсканите с капчици кръв предпазни очила.

– Не е. Спокойно.

Погледнах лицето на Клара. Беше станало сериозно, също както в първите минути в деня на първият преглед в болницата. Приех я тогава, притеснена за здравето си. Разпознах я още с влизането и в кабинета ми, тя мен не. Беше ме забравила. На изпращане и припомних кой съм и за първата ни и последна среща. “Джони? Ах да гимназията. Ммне не си спомням много от тогава. Е миличък, голям праз, откраднала съм ти била сърцето. Хайде стига глупости. Я се виж. Голям мъж си.” Присмя ми се фръцна. Затворил вратата на кабинета си, чух как се хихикат със съпруга и. “Голяма крадла си била ти…” – изхили се онзи и се целунаха звучно.

– Крадла! – изстенах и свалих хирургичната маска от лицето си.

– Докторе!!! – изкрещяха всички в операционната.

Ръцете ми се гмурнаха в отворения гръден кош. Гореща кръв оплиска лицето ми. Сърцето на Клара, изтръгнато туптеше в шепите ми. Завинаги мое!

Пиииииииииииип.