Петъкът

Петъкът дойде и заходи, а козите не бяха доени от неделния пост.

– Време е. – Жената, ни млада, ни стара, с бели коси в младостта си, отвори дървена ракла.

Лъсналата в краката им сърмена дантела, порочно чиста и невинна, сякаш се хилеше, скупчена на пръстения под.

– Умихте ли телата си?

Някой се разшава тревожно.

– Повторете каквото ви думам. Но тъй че да не остане съмнение, високо ги речете тия думи, насетне облечете белите одежди. – Бялата кръстница, тъй я зовяха, им подаде по една премяна. Навън, петъкът бавно умираше.

– По наша воля сме се събрали, и никой не ще я оспорва. Бели девици се искат за общото благо, бели одежди ще сложим, и чисти ще станем, окъпани с пръст от земята, ще издоим козите, и пръчът, наместо да рие грозно под моста, ще рие козите, докато не текне вимето им отново.

Момците изрекоха тия слова, надянаха белите рокли и боси поеха към обора.