Последен дъх

– Изабела, разбирате ли ме! – извика инквизиторът и разтърси ридаещото в нозете му момиче. Обвинена сте във вещерство! – направи пауза, но момичето не спираше да плаче и да се тресе от страх. Инквизиторът въздъхна и опита с по-спокоен глас. Ако не ни кажете всичко душата ви няма да получи опрощение и ще гори във вечни мъки.

Момичето бавно вдигна глава към него. Очите ѝ, големи, с цвят на лешник и изпълнени със сълзи, го гледаха сякаш бе изненадал заблудила се кошута в папските градини. Момичето премигна невярващо. Изглеждаше сякаш тепърва осъзнава къде е. Гърдите ѝ се надигнаха уплашено и от тях се изтръгна жален хленч.

– Ако кажа, те ще ме убият! – проплака отчаяно момичето.

– Ако не кажеш ще изгориш на кладата! – инквизиторът протегна ръка за да погали черните като махагон къдри, но се възпря. Стисна пръсти в юмрук. Бог ще те пази…

– Бог не може да ме опази от тези чудовища! – изхриптя момичето и очите му се завъртяха диво. Тя огледа стаята сякаш от сенките можеше да изскочи нещо и се присви отново в нозете на инквизитора.

– Не богохулствай! – изкрещя ядосано инквизиторът след което се приведе към свилото се момиче. Изабела, погледнете ме! В Божието име, споделете какво знаете. Моите уши са Божиите уши. Никой освен мен няма да разбере. Спасете душата си!

– П-п-пас-т-тр-окът ми – поде с треперещ глас момичето. Той, той ме извлече от вкъщи. Помислих, че пак се е напил и ще ме бие задето не съм изчепкала достатъчно вълна. Вместо това ме поведе към полето. Уплаших се. Реших, че ще ме убие и захвърли. Паднах и му се замолих горещо както се моля на Бог всеки ден от тогава. Пастрокът ми остана глух за молбите и увещанията му. Тогава закрещях за помощ. Той само се изсмя жестоко и ме зашлеви през лицето. Паднах на земята. Сухата пръст жадно попи сълзите и кръвта от сцепената ми устна. Пастрокът ми сграбчи косите ми и ме завлече след себе си.

Момичето се сви на топка и зарида. Инквизиторът тъкмо се канеше да я подкани да продължи когато тя вдигна лице към него. Пръстите ѝ бяха впити в мръсния под. Жилите по шията ѝ се бяха опънали като от огромно усилие. Погледът ѝ, бе зловещ и решителен. През стиснатите заби се проточи лига.

– Той ме завлече в полето. Захвърли ме насред пристегнатите снопи жито. Имаше луна за това видях изкривеното му от злоба лице. О, какво лице. И до сега ме преследва в кошмарите ми. Видях го да измъква от торбата си кинжал и златен бокал. Устните му се отвориха и от тях като змии плъзнаха навън ужасни сквернословия. Дори не искам да си ги припомням – тръпки разтърсиха малкото тяло опънато като струна. След като приключи с ужасяващите си напеви той се надвеси над мен. Стисна устните ми и напъха в устата ми парче въглен. То изподра устните, езика и гърлото ми. Имах чувството, че ще прободе шията ми и това ще бъде края ми. Това не бе достатъчно за пастрока ми. Той изля съдържанието на бокала в окървавеното ми гърло. Отвратителната течност се прогори като оцет раните ми. Вместо да утоли жаждата ми, аз се почувствах пресъхнала като пустиня.

Момичето изкрещя, изпружи се назад, а очите му се подбелиха. Малкото тяло се строполи върху мръсния под, а краката ѝ се замятаха диво.

– Той…Той…ТОЙ разкъса дрехите ми с кинжала – ръцете ѝ се обвиха около шията ѝ и стиснаха силно. Прокара го по гърдите ми – ръцете се заспускаха бавно надолу и обхванаха малките ѝ гърди. Прокара го по корема и бедрата ми – ръцете и мачкаха бедрата ѝ и бавно запретваха окъсаната рокля. В следващи миг момичето се хвърли към инквизиторът карайки го да отстъпи уплашено назад.

– Той ме облада – прошепна задавено тя. Очите ѝ се бяха прояснили. Гледаха умоляващо инквизитора. Той ме облада, а аз плачех. Молех го да спре. Молих го да ме убие, да ме избави от мъките ми. Накрая го молих да приключи по-бързо – раменете и увиснаха сякаш бе свалила огромна тежест от малките си плещи. Когато свърши той се изсмя. Измъкна самодивски чемшир, завъртя ме по корем и ме заналага смейки се докато аз се гърчех омърсена и окървавена в нозете му.

– Накрая прокара пръчката между бедрата ми и я омаза с отвратителното си семе. Остави ме да скимтя и да чакам смъртта. Отправи се гол към полето и описа кръг с пръчката. Заби я в земята и отново започна да говори на своя скверен език. Нищо не разбирах, но знаех, че всяка дума е против Бога, човека и всяко живо същество – тя обви ръце около раменете си. Дъхът и, накъсах и хриптящ се издигна като малко мъгливо облаче. Инквизиторът потрепери. В стаята сякаш бе станало по-студено.

– От мрака се появи черно петно. По-черно от нощта. По-страшно от смъртта. Приближаваше се бавно към пастрока ми. Беше черен козел. Но не обикновен, очите му блестяха като огньове в мрака. Когато стигна до кръга се изправи като човек и пристъпи като такъв в кръга додето не застана до забитата самодивска пръчка. Положи копито върху нея и тя се превърна в огромна черна свещ. Пастрокът ми отряза голяма част от свещта и я постави върху гърдите на козела. След това вдигна ръка и ме посочи. Свещта пламна.

Момичето сграбчи ушите си и закрещя.

– Той идва за мен! Той ме взе! Усетих го как прониква в душата ми и ми хареса. Хареса ми! А после семето му ме изпълни със студ и хлад. Аз съм осквернена навеки! – изпищя момичето и се свлече на земята.

Инквизиторът се наведе над нея. Тя все още дишаше. Макар и в безсъзнание устните ѝ не спираха да се мърдат. Инквизиторът коленичи и допря ухо до устните ѝ. Сладкият ѝ дъх, с аромат на слива, опари кожата му. В ушите му плъзна низ от имена. Отново и отново.

Инквизиторът погледна градската стена за последно. По нея бяха все мъже. Все доблестни граждани. Сега бяха трупове. Нежната ръка на Изабела стисна неговата. Изпълни го диво желание. Щеше да почака докато стигнат полето.