Повикът на кръвта

Небето се разкъсваше от мълнии, а грохотът на гръмотевиците караше калдъръмът да тръпне под краката на самотния пътник. Пред него, по-черни от черните облаци във висините, се изправяха островърхите покриви с разпятия на църквата, брулени от яростните пристъпи на дъжда. Светкавиците караха решетъчната ограда да хвърля дълги сенки върху плочите, които отвеждаха до сводестия вход на зданието. Мъжът премина по тях с калните си ботуши, изкачи стъпалата и влезе в Божията обител.

По стените висяха свещници, които обаче догаряха и от това изображенията на иконите зад тях добиваха призрачен вид. Тишината бе нарушавана единствено от припева на нечий глас. Александър свали дългата си, пропита с вода качулка и пое в неговата посока.

Приведен над разтвореното евангелие, мъжът в расо изглеждаше дребен и нищожен под внушителния иконостас. Когато дочу стъпките зад гърба си, направи нехаен жест към свободното място вдясно, без да прекъсва песнопението си.

Новодошлият застана до него. Беше по-висок от свещеника, но пък последният имаше привилегията на младостта.

Когато служението приключи, Александър подаде измачкана бележка. Вместо да посегне към нея, отецът каза:

– Добре дошъл. Аз съм отец Яков.

– Няма ли да я прочетете?

Младият мъж поклати глава, а после поясни:

– Аз я написах.

Александър смачка бележката и се вгледа в бледия, спокоен лик на свещеника. В тъмните му като бездни очи надничаше онази сурова вяра, която бе пратила хиляди мъченици под остриетата на палачите в името на Христа. Но имаше и още – плашещата тъмнина, която се открива на дъното на рано узрелите души.

– Значи така – прошепна той.

– Зная какво преследваш, както и какво преследва теб.

– Нима?

Духовникът кимна без да се смущава от заплашителния вид на посетителя, нито от начина по който той се бе извърнал, така че да се виждат ръкохватките на пищовите му. Поредната мълния разцепи нощта и през витражите на храма се разляха потоци от светлосенки, очертаващи неподвижните силуети на двамата.

– Защо не го назовете тогава?

– Не бих произнесъл името й на това свято място – отвърна отец Яков. – Но знам, че тя ти е отнела нещо скъпо, което няма да прежалиш до края на дните си. Плът от плътта ти, кръв от кръвта ти.

Ръката на Александър, залепнала на колана в опасна близост до оръжията, най-после се отстрани оттам.

Мълчанието се проточи по-дълго, отколкото някой от двамата предполагаше. Единият бе в капана на горчивите спомени, а другият размишляваше върху това как дългата ръка на злото ги бе събрала тук, в този късен час.

– Виждаш ли ги?

Пръстът на отец Яков се плъзна по списъка с имена върху разтвореното евангелие, което държеше в ръка през цялото време. Болка преряза гърдите на Александър, щом сред редовете намери името на дъщеря си.

– Тя не е отнела само твоята Юлия. Погубила е много, много други. Не разполагам с точна информация за имената и броя им и това може би е милост Божия, защото разсъдъкът трудно би се справил с размерите на чудовищната истината. Но знам, че има и още безследно изчезнали в Бялата гора.

– За това ли ме извикахте тук?

– Ти си грешник, ала Бог има план за теб. Затова си тук, Саша.

– Името ми е Камински!

Отец Яков се усмихна с крайчеца на устата си.

– Не изричай лъжи в храма Господен. Името ти е Александър Черин, но това за мен е подробност, с която просто държа да си наясно, че съм запознат. А, че си грешен е също толкова вярно, колкото и че сега вали навън. Аз също съм грешен, но повярвай, с радост бих поел твоите грехове, само и само да се откъсна от тежестта на едно бреме, предавано през поколенията, толкова страшно и ужасяващо, че душата ми крещи от ужас само при мисълта, че ще умра без да съм успял да я пречистя някак. Ти можеш да ми помогнеш, Саша.

Гръм последва последните думи и подът в църквата потрепери.

– Как?

– Като я убиеш!

Лицето на свещеника вече не излъчваше смирение и покой. Беше изкривено от жажда за кръв. Александър не познаваше този човек, но чувствата, които го изпълваха в момента му бяха добре познати. Бе преминал през опожарените останки от дома на Камински, през студени нощи на отчаяние и вихрена гонитба със смъртта в Бялата гора, където премери силите си с вещицата Вария, белезите от което още си личаха на лявата му китка. Познаваше вкусът на омразата твърде добре. Не можеше да сбърка – бледите, напукани устни на Божия служител също пиеха от черния й извор в този момент, превръщайки го в нещо повече от странникът, оставил бележката при иконата в дървото, където почиташе паметта на детето си.

– И знаете как да го направя?

– Опитвали са се и преди. Тя е стара, Саша, по-стара, отколкото предполагаш. Корените на злото са забити надълбоко в онази прокълната гора. Вече си го видял с очите си, нали?

Съгласи се мълчаливо. Не подлагаше на съмнение нищо от казаното, още повече след всичко, на което бе станал свидетел.

– За пръв път се споменава за нея в дневника на Адон Егоров – продължи отецът. – Казва се, че я уличили като магьосница и я изгорили на клада. Тя обаче някак оцеляла и се завърнала. Отмъщението й било страшно и кърваво. Не съм сигурен каква е връзката й с вълците и демоните, но зная, че използва кръвта на първите, за да общува с вторите и да им носи жертви. Тя е чедо на дявола и мястото й е в ада. Ние, двамата с теб, ще я пратим там!

Александър кимна мрачно, загледан в списъка с имената на погубените от вещицата девойки.

– Защо държите да се въвлечете в това, отче?

– Длъжен съм. Опитвам се да спася душата си.

– И това е единственият начин?

Свещеникът отново се усмихна по онзи свой начин, само с крайчеца на устните си, ала сега го направи особено мразовито. Отвърна:

– Да. Защото с вещицата от Бялата гора делим една и съща кръв.