Прашинки

Винаги носи същото окървавено наметало.

Същите скъсани ръкавици с липсващ връх на палеца. Ритуалната брадва със следи от кръв по острието. Кожената маска, под която се виждат само уморените му очи.

Плаче. Сълзите му мокрят окултните символи, изрисувани с черен пясък по каменния под.

Протяга ръка, но не може да ме докосне. За него съм сенчест силует в мрака на храма.

Призовава ме в края на всяка година, в дванадесетата нощ от дванадесетия месец: последната ни нощ заедно.

Бих попитал, ‘Липсвам ли ти, любими?’. Бих му задал хиляди въпроси и разкрил милион забравени истини, но нямам достатъчно време. Силата на символите отслабва. Бездната между света на живите и владенията на мъртвите ме тегли назад, обратно в покоя на небитието.

Докато тъмнината ме поглъща, прошепвам, ‘Защо всеки път носиш дрехите, с които ме уби?’, преди да се разпадна на прашинки под затихващите му ридания, ‘Прости ми. Прости ми.’