Предупреждението

Минавах край мазето в къщата на Алек и чух познат глас.

– Не се прибирай вкъщи тази вечер.

– Как така? – не смеех да се обърна.

– Ако не искаш да свършиш като мен, няма да се прибираш и ще изчезнеш от града, за да не те намерят онези с черните очи.

Звучеше точно като брат ми, когато беше жив. По гърба ми пробягаха ледени тръпки. Бавно се завъртях на петите си и вдигнах ръката, в която държах телефона си. Светлината започна да се плъзга към първото стъпало и да се издига по посока на фантомния глас. Тогава го видях. В дъното под стълбите стоеше брат ми или това, което беше останало от него. На мястото на очите и сърцето му зееха черни дупки, а кожата му висеше на слузести парцали по протегнатата му ръка.

– Бягай братле, бягай и не се прибирай! – устата му беше отворена и сякаш се готвеше да ме погълне.

Изкрещях толкова силно, колкото не знаех, че мога и краката ми сами ме понесоха по стълбите, през коридора и през външната врата. Не можех да спра да бягам, не можех и да се обърна да погледна след себе си от страх да не видя разложеното тяло на брат ми да се носи след мен в нощта. Знаех само, че му вярвах, вярвах на всяка дума, която излезе от мъртвата му уста. Не знаех къде отивам, просто бягах. След няколко пресечки спрях, но имах чувството, че съм бягал с часове. Превих се от умора, а дробовете ми хриптяха неистово и се опитваха да се напълнят с кислород.

– Скъпи, какво правиш в тази част на града? Трябваше вече да си се прибрал, знаеш, че не обичаме да закъсняваш.

Бавно се изправих и погледах към майка си и черните ѝ като полунощ очи.