Преврат

– Сложи бавно скиптъра на пода, хлапе! Не! Само не го размахвай! – мекият баритон се извиси до оперни трели, когато понечих да махна превръзката от очите си. – Всички ще ни изтрепеш!

Нещо бодливо опря в гърба ми и някой се прокашля:

– Капитане, не е само скиптъра. Момчето и короната е свило.

А, ето какъв бил ръбестия обръч в лявата ми ръка. А тежката тояга в дясната значи е скиптърът… Кралският? Онзи, същият, легендарният?! Ох, върви сега доказвай, че си на дипломна практика… Изтезателната не ми мърда. Тя също е легендарна…

И защото наистина беше по-добре да не размахвам „тоягата“ – отдавна бях учил за нея, но помня, че навремето проредила значително редиците на наварците в края на Хилядолетната война – нахлупих короната, за да освободя лявата си ръка и да дръпна надолу плътната кърпа.

Не знам защо стражите запсуваха и заахкаха, аз лично се учудих само колко щедро е осветен този плесенясал тунел, направо ми се насълзиха очите. Може пък просто да бяха отвикнали след толкова часове в пълна тъмнина, а светлината да си беше нормална.

Докато примижавах срещу отблясъците на стражарските кираси и мечове – браво на тях, добре се грижеха за доспехите и оръжието си, но вероятно алтернативата беше изтезателната – бодилът в гърба ми, подозрително напомнящ връх на копие, се отдръпна, а след малко издрънча на мръсните плочи.

Най-лъскавият от охраната се сгромоляса с дрънчене на едно коляно, свали шлема си и сведе глава, а подчинените му го последваха.

– Зад гърба ми е, нали – прошепнах на коленичилата тълпа и сгуших глава в раменете си, така че да изглеждам възможно най-безобиден. – Негово Величество?

Командирът ме изгледа странно, но беше време да обясня, ако не исках да ми видят сметката още тук, в подземието. Все пак е за предпочитане да ти отсекат главата на ешафода – по-епично е, момичетата пищят и плачат, народът те замерва с кравешки фъшкии, ако не е успял да ги продаде за тор на някой селянин, но пък глашатаят разказва за подвизите ти. А за моите щяха и песни да пеят, ако се разбереше за тях.

– Аз не исках… По-точно не знаех… Магистърът нареди да му отнеса двата най-силни артефакта, които успея да доловя със завързани очи. Нещо като изпит, преди да ме посвети за пълноправен магьосник – гърлото ми се стегна и прегракнах, защото едва сега осъзнах, че: – Вярно, че на астрално ниво охранителните заклинания около тези двата изглеждаха засукани и мощни. Но аз от малък умея да отгатвам как да разплитам сложни аркани. Само един, последния, ме затрудни, но там се искаше капка кръв…

Обърнах се бавно, все още със скиптъра в ръка, но зад мен не стоеше кралят, а само още коленичили стражи.

А цялата тази бяла светлина се излъчваше от мен, по-точно от короната на темето ми…

– Обетованият принц…! – разнесе се шепот зад гърба ми, а аз заклатих толкова енергично глава в отрицание, че светещата гяволия едва не се свлече от главата ми.

– Именно! – магистър Балтазар разблъска стражите, за да мине, а те заскрибуцаха и задрънчаха, опитвайки се да се отместят, но да останат на колене. – Дай да идем да свалим узурпатора, ученико!