Приятели плъхове

Имало едно време в малко село, сгушено между високи хълмове и на край безкрайната гора, едно семейство – баща, майка и техните две деца: братче и сестриче. Момченцето се казвало Ханс, а момиченцето Лина. Тяхната скромна къщурка бил в самия край на селцето, там където започвала тъмната и мрачна гора. Майка им често казвала никога да не влизат в гората, а да стигат най-много до кладенеца, който бил точно зад първите дървета. Но един ден, когато отишла за вода, от кладенеца излезли черни плъхове и я нахапали. Едва се прибрала у дома, легнала болна и за три дни умряла. Плакали много Ханс, Лина и баща им. Но нямало какво да направят. Погребали я в двора на къщичката си и сковали груб тотем с формата на плъх, който забили в пръстта.

След няколко седмици баща им се оженил отново. Довел новата си жена – Урсула и в мига, когато ги видяла, тя ги намразила. Продала всички им дрехи освен най-старите и скъсаните, които никой не искал да купи и ги пращала всеки ден да си търсят работа. Един ден те събирали билки, друг ден метели дворове, трети ден носили съчки, четвърти готвели на някоя възрастна баба. И всичко това правели я за коричка хляб, я за някоя цепецина за зимата.

Една утрин мащехата им Урсула им рекла:

-Идете да сипете вода от кладенеца, че ми се пие студена водичка.

-Ама, мама ни е казала да не ходим в гората? – рекъл Ханс плахо.

-Къде е майката ти, сополанко? – изкрещяла Урсула – Сега аз ти казвам какво правиш. И ти казвам да хванеш гнусната си сестричка за ръка, да вземете двете ведра и да отидете да ми налеете вода, инак ще ви насиня гърбовете от бой.

Заплакали братче и сестриче, но нямало какво да сторят. Баща им бил на нива в далечния край на селото. Взели двете ведра и тръгнали плахо към гората.

-Хайде, по-бързо да изтичаме, че слънцето вече е ниско и да не ни свари вечерта сред дърветата!

Втурнали се, а босите им петички се удряли в дупетата им – толкова бързо бягали.

Едва що стъпили покрай дърветата, сенките се сгъстили и сякаш слънцето залязло над тях. Притиснали се едно към друго децата и се опътили към кладенеца. Ставало все по-тъмно и по-тъмно. Дечицата треперели. А като стигнали до мястото, видели край каменното гърло сянка. Тя се обърнала към тях и едва разпознали лицето на стар човек, който им заговорил с хриплив глас:

-Какво правите тук, милите ми, не ви ли е казвала мама да не влизате в гората нощем?

-Как нощем?! – осмелил се да каже Ханс.

-Ха-ха-ха! – засмял се словещо стареца. – Нощта започва, когато непослушни дечица не изпълнят завета на майка си и минат през редицата дървета, опасващи кладенеца ми.

-Но,… този кладенец не е ваш. Ние сме дошли да налеем вода.

-А какво ще ми дадете? – лукаво ги загледал стареца.

-Нищо нямаме, господине – натъжил се Ханс.

-Имате, имате, душички… Елате по-близо.

Децата пристъпили към него. Изведнъж, по-бърз от птица, старецът се пресегнал, грабнал Лина и я хвърлил в кладенеца.

-Неееее! – запищял Ханс.

-Ха-ха! – сега си налей вода и повече не се връщай.

Плачейки, момчето сипало ведро вода и се прибрало у дома. Когато мащехата видяла, че Лина я няма, се зарадвала много. И намислила на следващия ден пак да го прати за вода, барем и той изчезне веднъж завинаги. Легна ли си да спят. Но Ханс не можел да мигне. Хлипал за сестричката си. По едно време неиздържал и станал. Отишъл в градината, където бил гроба на майка му и започнал да ѝ говори. Разкал за мащехата, за кладенеца, за злия старец и изчезването на Лина, и плакал толкова много, че пръстта се напоила от солените му сълзи, те достигнали до дървения сандък, където било разложеното тяло на майка му, прояли дъските и събудили семейство плъхове, които живеели затворени и се хранели с остатъци. Сега вече плъховете успели да разбутат грубите дъски и излезли. Чу ли думите на момчето и се трогнали. Решили да му помогнат. А и вече били гладни, искали прясно месо, а не все същата стара мърша.

На другата вечер, преди да се стъмни, Урсула извикала Ханс, тикнала му в ръцето две ведра и го пратила до кладенеца. Това, което и двама не видели, било че на дъното на съдовете се криели два възрастни плъха и техните пет дечица – рошави, сиви топки с остри като бръснач зъби.

Плачейки Ханс поел към кладенеца. И както предния път, и сега, щом стъпил между първите дървета, сякаш се мръкнало. И пак, когато стигнал кладенеца видял стария човек, който сякаш го чакал.

-Искаш водичка, а, момчето ми? – изхилил се той.

-Мммда – смотолевил Ханс.

-Ела, ела, по-близо… – протегнал ръка към него.

Ханс се приближил и точно старецът да замахне, да го хване и хвърли в кладенеца, от ведрата изскочили плъховете и се нахвърлили върху злия вещер. Острите им зъби разкъсвали плътта му, навсякъде струяла кръв, а той пищял ли, пищял, докато в един момент не загубил равновесие и не паднал в кладенеца. Дълго се чували ругатните му отдолу, а после и молбите:

-Хайде, Ханс, пусни ведрата да ти налея от най-хубавата вода – казвал той, а целта му била да се изкачи заедно с ведрото, когато момчето го вади.

Ханс, обаче разбрал плановете на злия вещер и му рекъл:

-Ще хвърля ведрото, но първо качи сестра ми! Инак ще пусна плъховете при теб!

Нямало какво да стори, злодеят се съгласил. Ханс пуснал ведрото, а после издърпал сестра си жива и здрава. Децата се прегърнали засмени и разцелували по бузките. После хвърлили ведрото, заедно с въжето в кладенеца. Като разбрал това, злият старец започнал да ги кълне и обсипва със заплахи, но децата не му обърнали внимание. Тръгнали обратно към дома, следвайки семейството плъхове, които ги водили в тъмнината.

Прибрали се, а още от вратата Урсула се развикала бясна:

-Защо ми я водиш тая никаквица? Къде ми е водата? Къде са ведрата?! – и посегнала към жилавата върбова пръчка, която държала под ръка за всеки повод или липса на такъв.

Ханс и Лина се опитали да обяснят поне на баща си какво се е случило и как Урсула се е опитала да се отърве от тях, но той сякаш бил попаднал под влияние на магия. Мащехата им замахнала и ударила Лина през лицето. Веднага потекла кръв. В този миг сякаш сива вълна се изсипала през вратата. Десетки плъхове, големи и малки, с дълги сиви опашки нахлули в къщичката и изяли мащехата и съпруга ѝ. Децата с почуда видели как на края от двамата им родители останали само два скелета. После плъховете се оттеглили навън и влязла майка им, обляна в бяла светлина и с ангелски криле на гърба:

-Милите ми, успях да ви помогна – рекла тя и понечила да ги прегърне, но ръцете ѝ минали през тях. – Изпратих другарите си от гроба ми, за да ви помогнат в тези трудни времена.

-Но как? – учудул се Ханс. – Нали те те разболяха?

-Не, мили мой, не бях болна от тях, а Урсула ме бе натровила. Бях жива, когато ме заровихте, а случайно попаднали плъхове ми помогнаха, като ме нахапаха смъртоностно, за да умра по-бързо и да не се мъча от глад и жажда. В замяна им обещах да се хранят с мен. Когато ти ги освободи, им направи още една услуга, защото те се бяха разплодили в тялото и гроба ми и вече им беше тясно. Затова и ви помогнаха. Но от сега нататък двамата ще се оправяте сами, защото и аз, и те – моите приятели плъхове, трябва да тръгваме и никога няма да се върнем.

Двете деца заплакали.

-Не плачете, миличките ми. Аз ви обичам, обичайте се и вие и поменете, че дори да направите зло на добър човек, той ще ви отвърне със зло, а направите ли добро на зък човек, той ще ви отвърне с добро.

Майка им се разтворила във въздуха и настанал мрак в стаята. Лина запалила газената лампа и замислено казала:

-Според мен, бате, когато правим добро, ни се случва зло.

Ханс кимнал и сръчно одрал един плъх, който бил успял да хване, докато цялото семейство се оттегляло през вратата, а после го опекъл и двама с Лина вечеряли донасита.