Привечер

В къщи съм и чакам гости, така мисля. От прозореца на кухнята виждам двора и съседната къща, която със сигурност знам, че всъщност е моята. Странно. Първи идва Мирослав. Говорим си и той ми казва, че ще ми донесе подарък. Любопитно ми е какъв ще е той, но едновременно с това коремът ми се свива в болезнен спазъм, защото не зная как да му кажа, че той умря преди година и половина. Сготвил съм ужасно вкусни сърми, гарантирам ви. Могат да се излапат и горещи и студени. Той ги обича, зная. Преди години ми беше казал, че жена му ги правила направо фантастични, но ги готвила цяла нощ. Аз му се присмях и той ми се обиди. Не ми говори почти час. Когато му мина сменихме темата и заговорхме за роднините. Този път малко просташки му се похвалих, че майка ми е написала книга, а той ми каза, че неговата го е изоставила, веднага след като е проходил. Чакам да се върне с подаръка, който ми е приготвил и тогава ще му кажа, че всъщност отдавна е умрял. Сега си спомних последният ден в който го видях. Беше ужасно отслабнал и не можа да слезе от колата си. Поиска ми един камък, който му трябвал (за какво, вече не мога да си спомня) и аз изпълних желанието му. Тогава ми каза, че ще се видим скоро, но на другата седмица вече си беше отишъл от този свят. Виждам го в края на двора. Идва към мен и носи някаква кутия. С него се знаем от поне двадесет години и през това време той винаги се е стараел да бъде максимално оригинален. Мисля по-късно да го попитам, този път как успя да го направи, като със сигурност зная, че тогава беше кремиран.