Прошката на един труп

Резецът, прокаран по гръгляна й, изля сърцевината й върху росната нощна поляна на която до преди минути правеха любов. Пропи между тънките остриетата на тревата и напои бъдещата зеленина. Натъпка тялото със слама. Жалко нейно подобие. Постави го в градината да плаши гарги. Любовта я разкъса, но и той никога повече не заспа. Знаеше, че тя не се предава. Дори там, от другата страна.

Сукубите я посрещнаха като сестра. Отмиха миризмата му от насиненото й тяло и надиплиха чисто бял хитон който я обгърна като нежна прегръдка. Изцеление от покварата му.

– Бъди добро момиче! Остави се да бъдеш излекувана. Ние те обичаме и ще направим всичко за теб.

Нежността беше винаги прошепната. На яве, просто една от многото робини утоляващи жаждата им за страдание. “Страхът убива живота по-прецизно от иглено острие плъзнато по пулсираща артерия. Остави го да премине през теб. Вътрешният ти пламък ще го пречисти и когато отмине ще си само ти!”

Събра се. Капка по капка. Издири себе си под всяко коренче и се попи обратно. Там в сърцевината, където те не можеха да я докоснат, жаравата й запука с нов живот, а нощната поляна се сдоби с жълто петно, с формата на крехко женско тяло.

През новото лято една феерична сянка придоби триизмерна форма, прокрадна се през открехнатата врата на къщурката и впи нежни устни в убиеца си, запечатвайки в съзнанието му, че винаги го е обичала. Ненужно е да причинява болка, когато вината вече го разлага.

Другата страна на тревата създава силни характери.