Развъдникът

Пикапът сърдито ръмжеше по неравния път. Иван включи на ниска предавка, погледна часовника и изруга.

Трябваше вече да е стигнал, а имаше още поне двадесет минути изкачване из горските джендеми. Шефът му нямаше да е доволен, даже никак. “ Стоката трябва да е тук до 10 вечерта,” беше получил нареждането, “ Оставяш брака, и вземаш новите”.

Само че този път бракуваните бяха две, в окаяно състояние, и двамата с Пешо едва ги вкараха в пикапа. Най – важното бе да ги закара живи. Оттам нататък те не бяха негов проблем. Не искаше да си спомня за двата пъти, когато се бяха гътнали по време на пътуването. Първият път беше преди три години и Иван доста се уплаши. Натовари стоката в пикапа – беше към 30 годишен европейско – азиатски мелез, с дребен кокъл и лъскава черна коса. Чудесен екземпляр, от когото Иван щеше да бъде доволен, ако можеше да си го позволи. Някой обаче добре я бе подредил – главата и преличаше на парче medium rare телешки стек, което е било сдъвкано и изплюто. Вероятно от побоя настройките ѝ се бяха прецакали, защото когато стигна до развъдника я намери заклана. Pet wives не се самоубиват, това е написано в упътването и на най-старите модели. Но тази се бе добрала до стария му ловджийски нож и си беше прерязала гърлото. Тогава шефът му отряза парите – неустойка, за повредена стока.

Иван често се чудеше как някой може да пребива и измъчва така техните pet wives. Някой друг шамар, юмрук, наситено око – това го разбираше, пък и никой нямаше да разбере. Мръсни извратеняци, помисли си Иван. Малтретирането и тормозът върху pet wives вече десетилетие беше криминално деяние, но все още имаше случаи. Затова и развъдникът процъфтяваше. А такива, като Иван, използваха услугите на публични домове за pet wives, купуваха си на изплащане или втора ръка. Което напомни на Иван, че вноската му е след седмица.

Някой проплака от задната част на кабината, Иван чу как нещо се търкаля по земята и стонове.

Проклети pet wives, дано не умрат.