Съюзници до край

Убивахме заедно.

Той с меч, аз с изкуство.

Така се срещнахме, преди тридесет години: наеха ме да го убия, а той трябваше да убие мен. Точно като в романите за отегчени дами на средна възраст. Така и протече историята ни, до най-малката подробност.

Той ме дебнеше където и да идех, в лабиринтите на Литийските градини, по каменистите брегове на Реката, в усойните алеи около Замъка. Сянката му неизменно ме следваше на път към покоите ми вечер в тесните коридори на южното крило. Изчакваше подходящия момент, но когато такъв дойде, не намери сила да нанесе фаталния удар.

Аз творях смърт след смърт за него. Танцът на седемте отрови. Шепотът на забравата. Най-омайващата ми песен, чиято мелодия щеше да го отнесе Отвъд и да го впримчи в самотата на бездната между Пътеките.

Избегна всичките ми капани, както и аз неговите. Накрая нямах избор освен да използвам най-силното си оръжие: картините. Нарисувах му десетки. Един поглед стигаше да отнеме човешки живот, но той не погледна нито веднъж. След това ги изгорих, всички без една.

Преследването свърши, когато се оказахме лице в лице – или по-скоро тяло върху тяло – сред посевите стъклен дърво, отвъд Реката, в разгара на поредния си опит да погубим другия. Победител нямаше. И двамата победихме. Отпразнувахме го там и тогава, между острите листа на покълналите филизи. Започваше седмият черен ден за годината и битката на слънцата над невидимия купол гореше с кървава жар в небето.

Днес е тридесетият ни седми черен ден. Убивахме заедно, падахме и ставахме, криехме се, тържествувахме заедно. Познахме оцелялата част от света извън стените на Анен: пустинята, Пресъхналите Земи, хладните пещери и езера на Нощ. Намерихме повече, отколкото търсехме един в друг, повече от сливането на плътта и огъня в душите. Подкрепа, опора, знанието, че каквито и удари да е приготвила съдбата, сте двама заедно срещу света.

Така завършват романите. ‘И заживели щастливо…’

Не споменават старостта. Телата рухват под тежестта на годините. Някогашният убиец е слаб, прегърбен, не може да се вдигне от креслото без помощ. Времето му отне всичко: силата, гласа, разсъдъка. Остана му само погледа, безмълвната молба, ‘Помогни ми, не чакай повече’.

Пазя онази картина. Днес, щом черното слънце погълне бледото, ще поставя статива пред сбръчканото му лице и ще отметна покривалото.

После ще изпия последна чаша фири, докато се взирам в мрака зад боите.