Сернисто жълт блян

Крясък на птица огласи вековната гора. Лазар изпусна неосъзнато задържан дъх и се загърна по-плътно в мекото наметало от черни пера. Диханията на мъжа, сгушен до него, излизаха със свистене като облачета нагоре към короните на дърветата, превити под тежка бяла пелена.

Нещо тупна в снега покрай ствола на стария дъб. Орех. Лазар потръпна… откъде орехи по това време на годината? Не беше на добре тая работа… никак. Птицата отново изкряка. Въздухът се промени, слаб повей на вятъра довея мириса на прясно разровен гроб.

Лазар преплете пръсти с тези на мъжа и стисна ръката му. Под наметалото, топлината на телата им сливаше душите им, също като греховната им плът, съединена в едно допреди броени минути.

-Мам… Ники… – започна Лазар, но думите заседнаха в гърлото му.

-Аре… – прошепна мъжът, но не помръдна от мястото си. -Време е… Върви, плътенико… върви… Божана те чака…

Божана го чакаше. Нима можеше да забрави? Тежестта в гърдите му нарасна.

-Ми да вървя… – Лазар открадна един последен поглед в сернисто жълтите очи на любимия си. Независимо дали живеем за първи или втори път, радостта е недостижим блян, частици от който ни спохождат само за да ни напомнят колко мрак ни дебне отвъд редките мигове на блаженство.

Крясъкът прозвуча от някъде по-наблизо, и още един.

Мъжът се размърда. -Аре… И аз ще вървя, че ме викат…

-Аре, Ники…

Мъжът пусна ръката на Лазар, изправи се, придърпа наметалото, наметна черните си пера, и Мамникът излетя през клоните на вековните дървета.

Лазар притисна ръка към гърдите си, където непоносима болка пронизваше сърцето му… със страшна сила.