Запазени са оригиналният правопис и пунктуация на автора.
– Здраштии, Шервена Шапшице.
– Офф, пак си прекалил с медовината.
Върколакът сви рамене смутено.
– Не шъм бе.
– Значи си пушил трева от вампирската ливада!
– Не шъм. Щрах ме е. Крада ши тютюн от ловците.
Червената шапчица размаха юмрук и изпъчи сочната си преливаща от деколтето гръд.
– Крадеш, крадеш, а после ги разпарчетосваш.
Хората недоволстват. Ще вземат да наемат някой вещер и всички ще го отнесат.
– Шъжалявам. По-шилно е от мен. Може би ако ше омъжиш за мен…
– Да, бе. Ей сега. Обаче можеш да ми направиш услуга. Някакъв дърт пръч задява баба. Искам да го разкараш. Става ли?
Очичките на върколака светнаха алчно и зъбите му проблеснаха на лунната светлина.
– Ти какво ше ми дадеш? – погледът му мачкаше полюшващите се гърди на Червената шапчица.
– Ще си помисля. Идваш ли?
Вървяха мълчаливо в сенките и ги обгръщаше сгъстяващ се сумрак. Върколакът влачеше крака, впил поглед в стегнатото дупе на Червената шапчица. Първо подушиха дим от камина, после видяха и малко мрачната на вид къща. Прозорците ги зяпнаха с ирисите си от жълта светлина. Дъските на стълбите жално проскърцаха, но вратата се отвори почти беззвучно. Пред горящата камина имаше вълча кожа и грамадно легло от ковано желязо. Върколакът пристъпи нерешително от крак, на крак.
Завивката се отметна и възпълна старица в нощница на розови сърчица се надигна и седна. Имаше весело искрящи сини очи и бузи като сочни червени ябълки. Тя се усмихна широко и устните и разкриха неестествено бели и остри като кама зъби.
– Здрастии…
Бабата търкаше с четка изкуственото си чене с дълги остри зъби и мърмореше недоволно.
– Къде ги намираш такива жилави дъртаци. А едно време какви върколаци имаше. Прелест!
– Ми бабо, много пък си капризна. Те младите върколаци направо ми налитат. Аз да не съм уличница.