Сирените от Нептун

Космическата лудост, синко, е също толкова коварна болест колкото и любовта. Може да те обхване внезапно и да отнеме разсъдъка преди дори да си разбрал, че си болен. Тази история я чух от дядо ми, а той я знаел от своя баща и така много поколения назад когато все още сме обитавали и странствали из Слънчевата система.

Затворник 357 бил заточен на трудова космическа станция Б.Р.У.Т.-8 около орбитата на Плутон. Неговата задача, както и на останалите близо сто души екипаж, била да поддържа слънчевите панели чрез които се захранвали огромните помпи изсмукващи водород от най-горните слоеве на атмосферата на Плутон.

Никой не знае поради каква причина затворник 357 е попаднал на станцията, нито пък някой помни името му. Останал е само затворническият му номер и това което се е случило с него и станцията. Но нека ти опиша планетата. Тя била малко синьо кълбо от вледеняващи газове. Толкова била отдалечена от слънцето, че за работещите на станцията, през повечето време, тя била по-ярка и реална отколкото то. Точно заради синият ѝ цвят, така подобен на старото земно небе и лазурни океани, мнозина от затворниците на станцията не издържали дълго време преди да полудеят. Никой не знаел кой е обхванат от лудост, а болестта се установявала едва когато лудият се опитал да разхерметизира някое крило на станция, устреми някоя от совалките към синята бездна на планетата или опита да свали скафандъра си, за да усети докосването на водите.

357 имал съвсем друга лудост. Докато работел по панелите или прелитал близо до помпите започнал да вижда по повърхността на планетата да се надигат вълни, досущ като под повърхността ѝ да плават риби. Скоро започнал да забелязва димни струи по подобие на пръските оставени от делфините когато изскачат от водата, само за да се гмурнат обратно в нея.

Виденията му не предизвикали особена тревога у останалите затворници. Случвало се на почти всички новодошли да виждат подобни миражи. Психолозите на Старата Земя предполагали, че мозъците им се опитват да открият нещо позната на това студено и безлюдно място. Често тези халюцинации отминавали до третия месец.

357 продължил да докладва за тези следи, но тъй като вършел съвестно задачите си никой не намерил причина да го упрекне. Дори донякъде поощрили заниманията му да наблюдава повърхността на планетата в свободното си време. Дните отминавали спокойно до момента в който 357 не изпратил сигнал за помощ, а след като се свързал със станцията обявил, че е видял живо същество да пори безкрайния газов океан. Както можеш да предположиш това вдигнало станцията на крак и всички очаквали напрегнато завръщането на 357. Щом стъпил на станцията бил задържан и затворен за негово добро и спокойствието на останалите затворници.

Докато 357 бил заключен разказвал на останалите за странните същества които видял. В гръб приличали на сини, като кръвта във вените му, птици, а главата им, носеща се на нежна издължена шия, била увенчана с корона подобна на замръзнала езерна вода точно след като дъждовна капка е развълнувала повърхността му. Когато тези птици се завъртали по гръб докато порят ледените газове обвиващи Плутон, вместо грозна муцуна завършваща с отвратителен клюн имали нежни и бели като китайски порцелан лица, а малките им устни били с наситения червен цвят на роза. Но най-странното според 357 не били лицата им, подобни на порцеланови кукли, а двата им крака. Вместо крайници завършващи с хищно извити нокти, птиците имали нежни ръце завършващи с дълги и фини пръсти като на пианистка.

От Старата Земя поискали да проучат по-подробно случая на тази нова лудост. Но твърде скоро заваляли куп доклади от други затворници, които започнали да виждат тези странни същества. Някои дори разказвали уплашено, че съществата се издигали грациозно от повърхността на мощните си криле оставяйки дири от хелий докато се носели покрай совалките или пък прескачали помпените станции. Нито редовните психически проверки, нито пък диагностиката на храната и пречиствателните системи показали някакво отклонение. От Старата Земя се принудели да сформират екип от затворници водени от вече свободния 357 който да изследват този странен феномен.

357 приел присърце тази задача. Изпращал дълги и подробни доклади за поведението на съществата и настоявал за опит да се осъществи контакт с тях. Всичките му молби били отхвърлени, но това не намалило плама му да разбере повече за сините птици. Започнал да прекарва все повече време извън станцията носейки се сам в малката совалка около синия гигант в очакване да зърне отново съществата. Останалите затворници започнали да странят от него, опасявайки се че е хванал космическа лудост и ще насочи стремглаво совалката си към синята бездна на планетата. Други твърдели, че е бил омаян от съществата, досущ както моряците на Одисей били примамени от сирените.

Девет дни преди фаталния край за станцията и обитатели ѝ 357 се отправил на поредното си самотно странстване. Докладите му започнали да звучат несвързано и притеснително. Обяснявал как птичата форма е илюзорна, създадена от него и останалите затворници. Твърдял, че телата които виждаме всъщност са проекции на мисли и фантазиите им, затвор за истинската същност на съществата. Искал да се докосне до някое от тях, да го опознае истински. Прекъснал всякаква връзка със станцията три дни преди инцидента.

Според официалните доклади, след три дни, затворник 357 насочил совалката си към космическа станция Б.Р.У.Т.-8 и успял да уцели машинното отделение в което се намирал ядреният реактор, а от там последвала верижна реакция със товарните кораби напълнени с водород което подхранило ядрената реакция и довело до пълното унищожение на станцията. Според оцелелите, малцина късметлии намиращи се от другата страна на планетата и няколкото затворници напуснали станцията преди случая, историята е друга.

След тридневно мълчание затворник 357 обявил, че ще осъществи първи контакт и насочил совалката невъзвратимо близо до повърхността на Плутон – нещо което не учудило останалите затворници защото било очаквано. Совалката на 357 дрейфувала досущ като лодка понесена от сините ветрове на планетата. Появили издайническите бразди по повърхността и когато сирените се подали и наобиколили совалката, досущ като любопитни делфини, 357 отворил люка и излязъл в открития космос носещ скафандъра. Бавно започнал да се носи към сирените, докато те го обикаляли внимателно отдалеч. Една от тях проявила любопитство и се приближила до затворника.

Лицата им били на дъх разстояние, разделени само от дебелото стъкло на визьора на 357. 357 сграбчил сирената и започнал освирепяло да скубе перата ѝ със същата настървеност с която лисица мъкне наситено сините пера на пауна, за да достигне до сочната плът под тях. Сирената надала болезнен вик, който въпреки вакума и стоманата, отекнал и се запечатал в съзнанието им. Полуделият 357 изтръгвал пера и плът обграждайки се от облак от ситни капчици сапфирено синя кръв и пречупени пера. От далеч приличал на малка мъглявина в центъра на която се преплитали и мятали две тела.

Френетичните му усилия довели до резултат и той успял да напъха ръце в разранената гръд на сирената, досущ разбойника Синис, но вместо пръстите му да се заклещят, те разтворили нежната плът разкривайки по-ярко от звезда лазурно кълбо. В този миг, сирената отчаяно забила порцелановото си лице във визьора на своя мъчител. Стъклото се пръснало и последвала експлозия изхвърляща въздуха от костюма заедно с парчета от умопомрачения затворник.

Вкочанената ръка със зловещо извити пръсти все продължавала да стискала вече тюркоазеното кълбо в разтворените гърди на сирената. Сякаш предчувстваща края си, тя завъртяла разбитото си лице към своите сестри. Те се спуснали към нея, а дългите им пръсти обхванали плътта ѝ довършвайки това което човека не могъл. Кълбото се освободило от изстрадалата плът, издигнало се и засияло ярко. Започнало да обикаля около планетата с невероятно скорост, а сиянието му станало толкова силно, че прониквало през стоманените стени и стиснатите клепачи на останалите затворници в станцията. Последвал разтърсващ взрив и сферата се откъснала от орбитата на планетата понасяйки се към дълбокия космос оставяйки след себе си ярка диря.