Снежанка и седемте джуджета

Имало някога, в едно затънтено село насред гората, малка приветлива къщичка. Направена от дърво, с множество прозорци и ниска вратичка, пред нея се съхраняваше тучна градинка с разнообразни цветя, плодове и зеленчуци. Отворена целогодишно, тричленното семейство приветстваше всички горски животни. Естествено те им бяха толкова благодарни за това, че всеки път щом ги навестяваха им носеха по някое клонче, боровинка, орехче или стръкче трева.

Освен животните и хората се възхищаваха на добрината на семейството. Бащата беше ковач, майката- лечителка, а дъщерята се славеше навред и нашир с неземната си красота. Всеки ден момичето заварваше по един или двама младежи, искащи ръката й. Но тъй като беше твърде срамежлива с усмивка им казваше че е заета, защото имала много за вършене в покъщнината, с което ги отпращаше любезно.

Така тримата си живееха в мир и любов с всичко живо наоколо. Мъжът в къщата подковаваше каквото можеше насам-натам, понякога коне, понякога магарета, а дори и в редки случаи-портите на съселяните си. Майката лекуваше рани, изкълчвания, зашиваше дълбоките порязвания. Несрамуваща се от дарбите си, отвреме-навреме възкресяваше мъртвите. Когато това не се получеше, утешаваше близките на починалите с разговори с духа преди той да се пренесе в отвъдното.

До деня, в който не ги застигна зла участ. Майката на момиченцето се разболя тежко и след седмица почина. Скръбта покори цялото село. Хората вече не бяха щастливи. Усмивката по лицата им никога не се завърна отново.

Не след дълго баща й замина на дълъг път, оставяйки Изабела да се грижи за дома им. Когато се прибрал не бил сам в каретата си. Със себе си бе довел възрастна на вид жена, с огромна капела на главата си, облечена в най-скъпите дрехи, които Изабела бе виждала някога. Щом слязоха забеляза как двамата се държаха за ръце. Тя му приказваше нещо, а татко й се смееше.

Детето не можеше да си представи подобна ситуация. Майка й наскоро си беше отишла от този свят, а изглежда той отдавна я бе забравил, че даже сега я заместваше. Като се замислеше не си беше спомняла преди да замине за пътуването си изобщо да е пролял сълза от загубата й. Това я накара да намрази новата му жена от дъното на душата си. Само тя си знаеше, но пред себе си се закле да й стъжни живота по най-ужасния начин на който беше способна.

От своя страна обаче мащехата й я даряваше с толкова много любов, че на някои им бе трудно да признаят, че Изабела не е нейна дъщеря.

Не разбираше обаче едно: защо всеки път когато се опитваше да разбере момичето, тя ставаше все по-инатлива и по-инатлива от обикновено. До толкова че самият й баща не можеше да я познае. Ти си виновен за всичко, казваше Илайза и чупеше това, което й бе под ръка. Понякога изблиците й на гняв се превръщаха в жестокост.

Убиваше пъдпъдъците, крадеше им яйцата и ги трошеше още в зародиш, чупеше краката на кравите и конете, подстригваше овцете до кръв и изтръгваше рогата на биволите.

В момента в който не остана повече добитък се насочваше към нещо по-грандиозно. Трошеше мебели, чупеше прозорци.

Баща й не се опитваше да я спре. Дали от вина за постъпките си или от страм че не я е възпитал както трябва, или от страх да не го нарани и него. Смяташе че ако в даден момент не й останеше нищо за унищожаване, болката и яростта може би щяха да отшумят.

За жалост действията на дъщеря му напълно опровергаха мислите му.

Връщайки се един следобед от работа, първото нещо което завари в кухнята бе трупа на новата му жена. По всички стени имаше пръски и продължителни следи от боричкане и самозащита. Под тялото й, на килима, се бе образувала значителна локва кръв, в която плуваха очните й ябълки. Пръстите на краката и ръцете й стърчаха от устата й, а в голямата дупка, зееща в средата на корема, нямаше никакви следи от каквито и да е било органи. Но най-много го отврати дебелото черво, овързано около шията й, наподобяващ гердан. От него капеха телесни течности. Атмосферата бе отровена с непоносима задушаваща миризма.

Мъжът повърна при вида на дъщеря си. Цялото й лице беше в кръв. Ръцете й, тялото й, дори косата й бяха пропити с кръвта на невинната жена. Очите й гледаха така сякаш бе обладана от демон. За миг от устните й се подадоха два остри закривени зъба. Не приличаше на себе си. В едната си ръка държеше метален прът, а в другата-касапски нож.

Затича се към него и го наръга с пръта в дясното ребро. Натисна навътре, така че го прекара от другата страна, бликайки струйка кръв. Касапския нож се заби от другата му страна. Започна да го върти в кръг, докато вкарваше и изкарваше тръбата. Писъците на жертвата неудържимо огласяха помещението.

– Никога-навътре- няма- навън- да нараниш семейството ни отново.- извади ножа и светкавично го заби в черепа му. Освободи ръцете си, бутна мъртвото му тяло върху това на жената и с острите си нокти разполови трупа му. Изкорми очите му и на две хапки ги погълна сякаш бяха желирани бонбони.

Изведе и двамата в увяхналата градина и ги набучи на кол. След като се наслади достатъчно на гледката от свършената работа, облиза кръвта от пръстите си и избяга в гората.

Десет години никой не чу ни дума ни вест от нея. До деня в който младо семейство със седем деца не построи малка къщурка в близост до нейната. И те като нейното семейство били мили и общителни, обичащи да помагат на всеки. Такива които никога не са срещали злото в света. Истинското зло.

От точно този техен недъг Изабела най-спокойно щеше да се възползва.

Една сутрин опече сладки с шоколадови парченца, натъпкани с отрова за мишки и силно приспивателно. Когато почука на вратата, малко момиченце отвори. То бе облечено с къса жълта рокличка на бели цветчета с боси крачета.

– Здравей, мъниче!- поздрави Изабела.

– Мамооо! Някаква страшна жена стои на вратата.

Жената веднага дотича да види какво става.

– Скъпа, не говори така! Невъзпитано е. Извини й се.

– Няма проблем. Наистина. Видях че сте нови тук и реших да ви почерпя за добре дошли.

– Много мило от ваша страна. Заповядайте, влезте.

Къщата бе малка, но достатъчна. Кухнята бе в жълт нюанс и с дървено обзавеждане. изабела остави сладките на масата и се извини за това, че не може да остане. Майката разбра това и я успокои, че няма проблем, тъй като сега вече били съседи и щели да се виждат по-често.

Изабела обаче не се прибра у дома. Скри се по прозореца отвън и зачака. Малко по-късно съпругът й се появи и двамата започнаха да ядат от бисквитите.

Първоначално нямаше признаци отровата да действа. Приспивателните обаче си знаеха работата. Нямаха време да се качат до спалните си. Заспаха направо върху масата.

Не след дълго гледката беше зрелищна. От устите им излизаше пяна, а от ушите-шуртеше кръв. Може би беше прекалила, защото когато изтече и последната капка, двамата гръмнаха като бомби със закъснител.

Момичето се усмихна широко и отново прекрачи прага. Този път не за да отнеме живот, а за да се погрижи за седемте дечица.

Станали свидетели на обстоятелствата, по лицата им капеха сълзи. Отвращението и ужаса се бяха изписали по тях. Изабела ги издърпа от къщата.

– Останахте без родители. Надявам се че нямате други роднини. От днес нататък ще живеете с мен.

Легендите разказват че от насилието и изтезанията, които са им упражнявали години наред, има сведения че само едно от децата е имало късмета да се измъкне. Всички останали сега седят закачени по стените, окървавени и изкормени, в златни рамки.

Ще попитате, тогава откъде е дошло името Снежанка. Много просто. След всяко убийство на едно от децата, тя си мажела тялото с белезникава на цвят телесна гной, така че цялата ставала бяла. Все едно се мажела с боя. Прозвището й било дадено от момиченцата, тъй като след злощастното клане хората разбирали за нея само по надписите по стените.

Успяла да избяга от местопрестъплението и единствените, които са успявали да я зърнат, никога не са се измъквали живи.

Истината е, че Снежанка броди из горите и до ден днешен, търсейки новата си жертва.